Енчо ГОСПОДИНОВ
"Дайте ми шест реда, написани от ръката на най-честния човек, и аз ще намеря в тях причина, заради която да го обеся!". Това казва прочутият с арогантността си Кардинал Ришельо, брилянтен ум, циничен администратор , ненадминат интригант и майстор на дворцовите сплетни при Луи XIII преди около 350 години.
Този изтънчен и дълбоко ненавиждан аристократ, който умира в самота, често подсеща днешните консуматори на журналистически продукти за деликатната роля на една стара професия като журналистиката. Няма да задълбаваме дали е първата или втората по древност, тук историците имат думата. Но тези дни изплува на повърхността една попрезряла професионална драма, в която известна дама, на висока публична позиция, отправя остри и заканителни думи към известна журналистка, вероятно защото втората не споделя политическите и естетическите възгледи на първата. По силата на позицията си в СЕМ, от първата дама се очаква не само да реформира електронните ни медии в едно чумаво време, но и да дава пример за високи стандарти и безупречно поведение в една професия, чийто авторитет у нас се срина до плачевното 1011 място на "Репортери без граница". И продължава да пада в бездънната бездна. Как на 1011-то място, когато държавите в света са около 200, ще каже някой. Ами така, свободното падане надолу няма цифра, която да обхване размера на падението. 111-то или 1011-то - май все тая. Но да не задълбаваме.
Тази поотлежала, но не много изтънчена история , кара много читатели, зрители и слушатели да се чудят в кой век живеем. Тя изважда на показ една грозна страна от действителността, когато някой овластен от съдбата се възнася толкова много в собствените си очи, че напомня за самодоволния фюрер, подритващ земното кълбо като топка и изигран великолепно от Чарли Чаплин във "Великият Диктатор". Както показва една анкета на БиБиСи, арогантността е пряко свързана с величавото чувство на "висотата", която някой е достигнал, преди да се маргинализира, или да го маргинализират. Постът, властта и опиянението от нея, сиянието в студените очи, водят нерядко до такъв фарс, че е трудно да се повярва минало ли е времето на Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина. Които безмилостно погубиха Алеко, въпреки името му на Щастливец.
При една професия, по същество заредена с висока конкурентност, напрежението и звездоманията са чести атрибути на по-успелите. Но все пак елементарната професионална солидарност, особено в тежки времена, изисква далеч по-рафинирано поведение и поне умерена скромност, въпреки високата заплата и четенето на директиви на колегите. Няма нужда човек от журналист или бивш служител на Външно министерство да изглежда като наемник на властта или еничар в собствените си редици. Сдържана дипломатичност понякога върши по-добра работа отколкото крясъците.
Преди много години, когато повечето от днешните членове на СЕМ вероятно още са учели азбуката, имаше един прес-секретар в Белия дом, когото наричаха "Мундщукът на Президента". Думата "мундщук" е непозната за мнозина днес, но едно от многобройните й значения е да играе ролята на желязната пръчка в устата на коня. Тази символична за свободата на словото болезнена пръчка е част от юздата между зъбите на коня, когото лесно можеш да спреш със силно дръпване на юздата. Или да го накараш да смени посоката, ако конят е вироглав и не изпълнява командите на кочияша за правилната посока на движение към сияйните бъднини. "Мундщукът" на Президента почти всеки ден нахокваше някой от репортерите в Западното крило на Белия дом, където ставаха пресконференциите. Днес тази роля почти липсва във Вашингтон, защото президентът сам се справя с журналистите. И "обичта"- естествено - е взаимна.
Американците, нашите днешни братя по демокрация - също имат СЕМ. Нарича се FCC (Федерална Комисия по комуникациите). Преди двайсетина години неин шеф беше Майкъл Пауъл, син на прочутия генерал Колин Пауъл, добър воин и дипломат, но обезчестен политически пред очите на света с една фалшива епруветка, в която се очакваше да има химическа отрова от оръжията на Саддам Хюсеин. Под натиска на работодателите си, генерал Пауъл се опозори публично в Съвета за сигурност на ООН, "на живо" пред телевизионните камери, които все някъде някой СЕМ ръководи. Но да не задълбаваме. Просто исках да кажа, че синът на генерала и бивш Държавен секретар, в качеството си на шеф на FCC, изяде доста публичен пердах, когато по време на Суперкупата ( февруари 2004) пред очите на милиони зрители Джанет Джаксън, подпомогната от нежната ръка на Джъстин Тимбърлейк, неволно показа изящната си гола гръд за радост на публиката и за тревога на шефа на американския СЕМ. Не можете да контролирате журналистите по всяко време и за всяко нещо, обичаше да казва една устата американска журналистка, чийто език беше по-остър и от този на Джонатан Суифт. Естетическото разголване на Джанет Джаксън роди един нов журналистически евфемизъм:"Wardrobe malfunction". Един вид случайна, неочаквана "повреда в гардероба", разкриваща определени прелести.
За да не бъде самотен този инцидент, Майкъл Пауъл трябваше също да дава обяснения защо не е озаптил певеца Боно, който е издекламирал в ефир една дълга, сочна и детайлна в описанията си ирландска псувня. Това само идва да напомни колко е крехка славата на върха. И колко е ветрелив той, дори когато служиш вярно на краля. И в двата случая на Майкъл Пауъл и на ум не му дойде да крещи на телевизионните оператори. Но глобите за естетическата наслада бяха наложени, така или иначе.
Опитите да се слагат намордници на медийните ротвайлери са също толкова древни, колкото и самата професия. Макар умните политици и всякакви СЕМ-регулатори да знаят, че заплахите срещу репортери, редактори и издатели често дават обратен резултат. Така беше при "Уотъргейт", когато Никсън и неговият медиен щаб се опитаха да смачкат "Вашингтон Поуст", докато насреща не им излязоха издателката Катрин Греъм, Главният редактор Бен Брадли и нахаканите репортери Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн. Същото беше и с "Пентагон пейпърс" на "Ню Йорк Таймс". Но в страните със солидни журналистически традиции солидарността в професията надделява над страха и конкуренцията в дни на опасност. При нас често е обратното: бивши журналисти, минали от другата страна на барикадата, издигнали се над всекидневната мизерия и страх от безработица, обичат да поучават, заплашват и наказват колегите си - когато им се удаде случай. Това не е толкова трудно във времена, когато страхът е сковал душата на гилдията.
За да има исторически баланс ще добавим, че подобна практика имаше и преди трийсетина години: само си спомнете за Георги Тамбуев, Радой Ралин и други колеги, които не искаха да захапят мундщука, за да им скърца желязото между зъбите.... Да добавяме ли днешнитре опити да се редактира Марк Твен, да се горят книгите на Вонегът или да се спира Националното радио без да се разбере кой точно му е изключил бушона... Но да не задълбаваме.
Както би казал оня класик, един призрак броди днес из журналистическата нива: призракът на страха. Този страх изяжда душите и убива солидарността в зародиш. Този призрак върза на възел езиците на много медии тези дни, когато светът отпразнува 75-годишнината от победата над фашизма. Така излезе, че на 9 май 1945 г марсианската армия е освободила Европа, милиони нейни войници са загинали, а песента на Висоцки е за войника от Марс, който не се е върнал от фронта. А войниците на Чърчил и Рузвелт са били техни съюзници, с които са се срещнали на Елба, защото там са били паркирани летящите им чинии. Откъдето излитат и се връщат на Марс. Там, където Илън Мъск по-късно ще им прати личния си автомобил "Тесла" с новата си ракета. Да се повозят войничетата за награда.
Умението да се скрие или усуче истината не е мислене на победители , а на професионални хитреци. Но това е пирова победа за онези, които слагат намордника, защото няма здраво и проспериращо общество, което се опитва да убие вестоносците, особено ако носят лоши новини за краля. Питайте Бенджамин Франклин от 100-доларовата банкнота какво ще ви каже по този въпрос. Или поета-аристократ Станислав Йежи Лец, с неговото "Прозорецът към света може да се запуши и с вестник..." Особено когато някой кресне на редактора или издърпа рекламната черга изпод краката му и медията му се спомине в бързи конвулсии като от коронавирус.
Жалко, че политици и депутати, медийни регулатори и журналистически еничари не успяха да посетят прочутия "Нюзеум" във Вашингтон, на 5 минути пеша от Капитолия по "Пенсилвания Авеню". Този уникален Музей на журналистиката и на опитите да се усуква истината трябваше да бъде нещо като задължителен кратък курс по политическа мъдрост за всеки, изкушил се да се пробва в медийното изкуство. Когато го посетих за последен път през октомври 2016, България беше показана - в класацията за свобода на словото - с мигаща червена ламичка и цифрата 111. Почти на дъното. И все сме си там, въпреки регулациите... После Нюзеумът също умря от естествена смърт. Нямаше го Вежди или Боил да му предложат финансов респиратор да подиша въздуха на свободата. Амин за Нюзеума. Маргинализираха го.
Фактът, че политици и олигарси от всички страни стават все по-арогантни е разбираемо. Но нахлуването на арогантността в редиците на журналистиката е нещо още по-опасно и заразно - като оня вирус, от който светът днес се опитва да се отърве. И ако няма честна и смела журналистика, ако арогантни наемници вътре в нея пробият имунната й система, вирусът на политическата проказа ще срине всяка обществена формация.
Но да не задълбаваме. Може би марсианците ще ни донесат ваксината на солидарността, която ще ни направи свободни, както преди 75 години.
И да се върнем там, откъдето започнахме - с френския Кардинал и бесилото. Какъв хубав ден за нашата демокрация, би казал легендарният ни литератор-депутат. "Да се чудиш чай ли да пиеш, или да се обесиш", добавя по-скромният Антон Павлович Чехов.
