Енчо ГОСПОДИНОВ: Сянката на Чърчил

СЯНКАТА НА ЧЪРЧИЛ

Един невероятен музей в сърцето на Лондон, но под земята, хвърля светлина от мрачните стаи, от които легендарният Сър Уинстън е ръководел щаба си от висши офицери през Втората световна война и съпротивата срещу Хитлер. Обичан и отричан, уважаван и унижаван, този гигант на словото и действието продължава да хвърля сянка върху световната сцена и днес, 57 години след смъртта си.

Енчо ГОСПОДИНОВ

Дилемата е изкушаваща: да напишеш репортаж за един необикновен музей, отразяващ една необикновена епоха. Или да се концентрираш върху една необикновена личност, която напълно заслужава определението "Лидер". И то с главна буква, за разлика от 90% от днешните световни, регионални и национални "лидери", които взети заедно, вероятно знаят максимум 10% от онова, което е бушувало в будния ум, бумтящото като парна машина на Джеймс Уат сърце и внушителното тяло на Чърчил. И всичко това обвито в сардоничен темперамент и изящен английски език, на който е пишел и говорел този гигант на политическия небосклон през много десетилетия от Двайсетия век.

Непосилно е да се обхване необхватното: Сър Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил (1874-1965) няма равен на себе си политик, войник, журналист, историк, писател, главнокомандващ, два пъти министър-председател на една бивша империя, Нобелов лауреат за литература (1953), 64 години член на парламента, служил в 13 правителства, пияч и кулинар с гаргантюанска жажда и апетит, жлъчен присмехулник и свръхинтелигентен аристократ с убийствен хумор, с който често е "разстрелвал" съперниците си от упор. И още, и още... И досега няма пълен каталог на неговите качества, често противоречиви.

Така че историята на един музей неизбежно се преплита с тази на един необикновен човек, който се ражда вероятно веднъж на 1000 години. И през всичките тях ще продължава да "произвежда" повече възхита и неодобрение, отколкото сам може да консумира - ако перифразираме собственото му определение за Балканите.

Преди да се спуснем в подземията на музея, известен като "Военновременните стаи на Чърчил" (Churchill war rooms) в Уестминстър, е добре да останем за 5 минути на зелената и сочна трева пред родния му дом "Бленъм Палас", недалеч от Оксфърд и Уудсток, на час и половина с кола северозападно от Лондон. Имението и импозантната сграда са на около 300 години и са дадени от кралица Анна на Джон Чърчил (1650-1722, Първи Херцог Марлбъро и пра-пра-пра-дядо на нашия персонаж) за спечелената от него битка при Бленъм срещу французите и баварците. Оттогава насам Бленъм Палас е притежание на различни поколения от фамилията Чърчил. В края на 19-ти век, когато имението позападнало, помощ дошла от брака (по любов, естествено), на един от потомците на Граф Марлбъро за американката Консуело Вандербилт, може би с "душа на пролетарска поетеса", но с портфейл на наследница на огромната железопътна империя на татко си, също Вандербилт. И той част от световния пролетариат, както би казал Арт Бъкуалд, известен присмехулник от "Уошингтън поуст".

Това е само за илюстрация в каква обстановка се ражда, и при какви условия живее, учи (в елитно училище и Кралския военен колеж) , развива се интелектуално и става световна личност малкото момче Уинстън и бъдещ лидер. Заедно с Йосиф Сталин и Франклин Делано Рузвелт те оформят облика на Европа след победата над нацизма.

Но засега няма да навлизаме в тази политическа нива. Спускаме се в днешния музей, в който можете да видите военновременния бит и душевност хората, които са работили денонощно, на смени, 365 дни в годината, от 1939 до 16 май 1945 г, когато "последният излиза и изключва осветлението". Възможно е това да е бил самият Чърчил. В тесните клаустрофобични стаи, където се работили тези мъже и жени, може да видите спартанските условия, при които са живели, борейки се против Хитлер и неговата машина. Тесни железни легла, войнишки одеала, шифровъчни машини, разноцветни телефони за бързо разпознаване кой звъни, скромни бюра и настолни лампи, радиостанции и предаватели, включително и мини-радио-студио, откъдето Чърчил с гръмовния си глас се е обръщал директно към народа, армията и съюзниците си на вълните на Би Би Си. А светът е слушал със затаен дъх веруюто на Чърчил "Никога не се предавайте".

Тук ще видите също десетки географски карти от всички части на света, където са се водили бойните действия, кухнята, където готвачката е приготвяла обядите и вечерите на военното командване, тенджерите, тиганите и черпаците, чиниите и печката, голяма колкото съветски трактор. "Дажбите" на Чърчил и хората му са били в синхрон с тези на обикновените хора горе, на улиците, или на фронта, казва историята. Но някои по-фриволни коментатори допълват, че все пак за "щаба" храната е била по-обилна, по-разнообразна и понякога полята с добро френско вино. Един от експонатите също показва, че в този период любимото освежващо питие за Чърчил е било хубаво френско шампанско, макар, че конякът или бутилка уиски "Джони Уокър" (червен етикет, забележете), са били също сред любимите му "течни енергийни източници". Тук трябва да подчертаем, и то дебело, че Чърчил е имал огромна енергия и издържливост, почти винаги е работел по 12-16-18-часа на денонощие, съсипвайки от умора подчинените си. Един от близките му сътрудници и висш военен казва, че е ненавиждал работата с темпото и времетраенето, наложена от Чърчил, но за нищо на света не би сменил безценния опит да работи с такъв забележителен водач в толкова съдбоносно време. Понякога Чърчил е подремвал в стаята си в подземието, но и често е "бягал скришом" на повърхността, при удобствата на леглото в премиерската резиденция. За целта е бил прокопан специален тунел. Плюс фактът, че Чърчил е спазвал железния си навик да използва ваната два пъти дневно - сутрин и вечер. Така казват обяснителните бележки.

За разкош не може и да се говори: всичко е като за война, с телекомуникационни кабели, различни уреди и изключително семпла мебелировка. Бани и душове няма. Тоалетни - също. Във всяка стая има нощно гърне. Душът се полага само когато служителите са в "домашен отпуск" за няколко часа или едно денонощие, но на редки и дълги интервали. Никой от офицерите и служителите, много от които жени - не е имал право да казва къде работи. И какво. Удивително е, че през всичките години на функциониране на подземния щаб, не е имало нито един сериозен провал. А записаният на магнетофонна лента гид разказва в ухото ви всички интересни истории, които са се случвали в тъмното: машинописката Джой Хънтър си спомня как една вечер оставила за два часа клавиатурата на своята машинка "Ремингтън", на която печатала текстове и документи, за да гледа филм заедно с Чърчил в една малка заличка; преди 40-ина години, когато започва преобразуването на подземните стаи и подготовката им за музей, работниците откриват в чекмеджето на едно бюро в залата с географските карти три бучки захар, увити в малък плик. Пликът и бюрото носят името на Джон Хагърти, офицер от Кралските Военновъздушни сили, който очевидно е имал своя система за "порционизиране на захарта", която тогава е била в оскъдни количества дори за щаба. Той толкова пестеливо е изразходвал дажбата си, че една от трите бучки захар е била с отчекнати ъгълчета, които са отишли в чая му... Другото е събирал "за черни дни..." Така захарта престоява в чекмеджето около 40 години. Изглежда е нямало мишки наоколо. Друга машинописка си спомня, че за щаба са били произведени специални безшумни пишещи машини "Ремингтън": Чърчил мразел шума и когато е бил в подземието всички са ходели "на пръсти"...

Неволно си спомних как като млад репортер в "ПОГЛЕД" пълзях по корем преди 45 години в подобен музей във Виетнам, на 20-30 метра под земята , известен като "Тунелите Ку-Чи", в джунглите между тогавашния Сайгон и камбоджанската граница. Там, в 300-километра тунели под земята, са се криели денем партизаните от Виетконг, за да нападат нощем американските бази. В "Апокалипсис сега" на Ф.Ф. Копола има кратък епизод от този кошмар за американците. Но в Ку Чи беше много по-скромно, отколкото в подземията на Уестминстър, близо до "Даунинг стрийт" 10.

За да не убием докрай интереса на читателите към военното убежище на Чърчил, ще спестим останалите детайли, които са безкрайно интересни. Музеят беше пълен, докато бяхме в него, въпреки цената на билетите: между 25-29 паунда за възрастни, в зависимост дали оставяте няколко паунда дарение на музея или не. Ако обаче имате журналистическа карта, работата е по-лесна: само трябва да се регистрирате онлайн ден-два преди да посетите музея, и любезните дами от медийния отдел Ханна Боулт и Санди Дейвидсън ще ви помогнат с усмивка. Струва си посещението, уверявам ви. Ние изкарахме там близо пет часа. И нито за секунда не усетихме скука.

Но усетихме дъха на войната. След капитулацията на Япония през август 1945 и края на войната съюзът между "Тримата Големи" от Ялта, Потсдам и Техеран се разпада. И този разпад на "триото на победителите" за съжаление също е свързан с Чърчил, след речта му в провинциалното и незначително американско градче Фултън, на 5 март 1946 г. В забутания щат Мисури, който местните произнасят "Мазура", по покана на президента Хари Труман, Чърчил произнася порочутата си реч, която поставя началото на Студената война и на новото разделение на света и най-вече на Европа. Именно на Чърчил се приписва създаването на термина "Желязната завеса", разделяща света на Изток и на Запад, на "Комунистически" и на "Демократичен". Изборът на кавичките е абсолюто свободен.

/Авторът се опитва да чуе какво мислят Чърчил и Рузвелт за днешното състояние на света/

И това става само пет години след като в една реч пред лондончани той казва по адрес на Хитлер: "Ние знаем добре за свирепите ти набези срещу руския народ, когото подкрепяме в сърцата си в неговата доблестна борба. Ние няма да се помиряваме или да преговаряме с теб или зловещата шайка, която изпълнява скверната ти воля." (14 юли 1941).

След Фултън нещата се обръщат. Съюзниците от антихитлеристката коалиция се разделят изглежда завинаги. Общите снимки от десанта на Елба, където руски войници се прегръщат с американските са върнати в редакторските чекмеджета да "отлежават за по-добри времена".

"Никога не се предавайте", е лайтмотивът на Фултънската реч. Тя е препратка към решимостта на Чърчил и на неговия народ да не преклонят глава "никога" пред Хитлер и нацизма. Думата NEVER (никога) е повторена 6 пъти в прочутата фраза. А когато се обръща към англичаните, за да ги мотивира да се бият против нацизма, на 13 май 1940 изрича пред Камарата на общините:"Не мога да ви предложа нищо друго, освен кръв, труд, сълзи и пот..." Така и става.

Ако Ерик Артър Блеър, известен като Джордж Оруел, и другият легендарен английски писател, журналист и политически мислител беше жив днес, може би щеше да оприличи Чърчил на хамелеон, който вместо кожата, с лекота сменя мнението си, когато това налагат интересите на Империята. Но това са само предположения. Животът понякога е по-богат на нюанси, отколкото въображението и на най-талантливия писател, ако си спомним думите на друг голям репортер и писател Г.Г. Маркес.

Днес, 57 години след смъртта на Чърчил, едни го величаят като Пророк и съвременен Моисей, дръзнал да поведе народа си през пясъците на войната, започната от Хитлер. Други го смятат за разрушител на мира и на устройството на света след края на Втората световна война. За едни той е политически гений, за други - политически Булдог, какъвто е и прякорът му. В музея под земята има карикатура, мисля от легендарното списание "Пънч", където Чърчил е майсторски нарисуван като озъбен булдог, чиято захапка е последното издихание за жертвата му.

Легенди се носят за това, което той е казвал - или не - за България, българите и някои деликатни детайли от националната хигиена. И за София като "картофена нива" след бомбардировките през 1941-44. Но при щателна проверка се появява предупреждението, че източникът на авторството не е открит. Афоризмът му за нашия район обаче е гениален:"Балканите са единственият район в света, който произвежда повече история, отколкото може да консумира..."

Но тук историята и фактите ни сритват в ребрата и ни напомнят, че от 1945 насам, през Виетнам и Палестина , през Корейския полуостров и Куба, през Чехословакия и Афганистан, през Сомалия, Югославия и Украйна - производителите на история днес са се увеличили няколкократно, а Балканите са се смалили до собствената си некадърност да оправят собствените си кошари. Поне някои от кошарите, сещате се кои.

За поляците и Полша мнението на Чърчил не е много ласкаво: Полша е "хиената на Европа", а "малко са добродетелите, които поляците да не притежават, и са малко грешките, които те някога да са избегнали." Елегантно написана характеристика...

За братовчедите отвъд океана пише, че "американците винаги ще направят правилното нещо,....след като изчерпят всички алтернативи. И че "тоалетната хартия там е твърде тънка, а вестниците - твърде дебели". И за отношенията му с Рузвелт: "Никой любовник не е изучавал всяка приумица на любовницата си така, както аз тези на президента Рузвелт".

Не подминава и качествата на самия себе си: "Най-бляскавото ми постижение беше, когато убедих съпругата си да се омъжи за мен."

Но върхът в политическата му сатира е оценката за шефа на Лейбъристите Клемънт Атли: "Едно празно такси спря на Даунинг стрийт 10 и когато вратата се отвори, оттам слезе Атли..." Авторът не подозира, че и пред нашия парламент спират съвършено празни таксита и оттам често слизат празни главици.

Няма друг съвременен политик, който така добре да си служи със словото, писано или изречено. "През половината от живота си съм си изкарвал прехраната, продавайки думи, и - надявам се - мисли."

Той обаче е съвършено незаслужено лишен от огромната радост да слуша пледоариите на някои от нашите оратори в парламента. Дори аристократ като него не е могъл да се наслади на всички чудеса на света.

Може да го обожествяваме или да не го харесваме. Може да му завиждаме или да го пренебрегваме. Но мястото му в историята изглежда вечно. Най-малкото по една причина: "Историята ще бъде благосклонна към мен, защото смятам да я напиша..."

И го прави. Написва "Световната криза" в 4 тома; "Втората световна война" в 6 тома, "История на англоезичните пароди" в 4 тома и безброй речи и статии. Да се чуди човек кога му е оставало време да работи.

Сянката на този неповторим Гъливър и до днес витае над един свят, управляван от политически лилипути.