АНГЛИЙСКИ ВАРИАЦИИ
В ПОКРАЙНИНИТЕ НА ИМПЕРИЯТА. И НА ДУШАТА
Днешните наследници на прочутия майор Томсън не носят чадъри в горещи юлски дни, но англичаните винаги намират начин да ни напомнят, че са “по-специални”…
Енчо ГОСПОДИНОВ
В тези хладни есенни дни, окичени с оранжеви тикви от всякакъв сорт и размер, Лондон вибрира под напора на историята и на географията си, на сивото небе и ръмящия дъждец, на случайното слънце зад хълмовете на Хампстед и на обичайните тълпи по улици и паркове, пъбове и магазини. Няма витрина, на която да не се мъдрят половин тон тикви.
снимка: Натюрморт с Тикви от различни партии
И докато у нас те са отдавна символ на “интелектуално блестящи” политици и прочие разновидности на “елита”, в добрата стара Англия Тиквата е камбаната, която предвещава наближаващата вакханалия на Хелоуийн с всичките му странни атрибути.
Денят на Вси светии носи радост на децата, сладкиши и надпревара кой ще се облече по-пъстро и по-зловещо. Денят започва с изключителна пъстрота и завършва с много алкохол и масови картини на масово подпийнали мъже и жени. Последните често са облечени изключително оскъдно за радост на мъжките очи.
Днешната глобална картина, която до голяма степен обезличи много елементи от националния характер, все пак оставя място за поне част от “английската специфичност”, оформила се през вековете и станала неотменима част от физиономията на един народ. Това може да се види по витрините в района Мейфеър и особено в онези магазини, където духът на историята все още може да се види в профила на дамските шапки, на костюмите от туид или на шапката, която е носел старият ни приятел Шерлок Холмс. Както и в сочния ростбийф в ексклузивния Клуб на “Ийст Индия Къмпани”, където тихи келнери дискретно поднасят посребрените сервизи с димящи блюда и десерти.
снимка: Пред елегантния вход на Клуба на Източноиндийската компания, когато слънцето никога не залязвало над Империята… Sic Transit Gloria Mundi
Един от любимите ми английски писатели - Уилям Съмърсет Моъм - описва в разказа си “В покрайнините на империята” някои от особеностите на английския характер. В този прочут разказ сюжетът е построен върху сблъсъка на двама англичани от две поколения, служещи вярно на Короната в далечно Борнео. По-старият е висш имперски чиновник в консулството на Короната, а по-младият е негов секретар. Сблъсъкът между характерите е тектоничен и титаничен.
Старият аристократ има обичая да подрежда по дати броевете на вестник “Таймс”, който пристига с кораб от Лондон, и да ги чете - въпреки голямото закъснение - както е правел това в клуба си в Лондон: ден по ден, за да усети “развитието на събитията в сърцето на Империята” - макар и далеч от нея… Строг ред царува в кабинета на Чиновника, както и в Империята.
И идва ден, в който старият секретар си отива, пристига друг от Лондон и тотално обърква датите при подреждането на броевете от “Таймс”. Назрява конфликт, защото “установеният ред” е нарушен. И той завършва трагично.
снимка: Оранжева пица с тиква и оранжев Фиат да я достави…
Имах период от живота си - 25-30 години - като хуманитарен дипломат в Международния Червен Кръст. И първата ми мисия “на терен” беше в съседна Румъния, веднага след като Николае Чаушеску и съпругата му Елена бяха безмилостно отстранени от “сцената”. Страната тънеше в хаос и бедност. Ние раздавахме храна и лекарства на деца-сираци, изоставени в манастири високо в Карпатите.
В екипа си имах колега-англичанин. Много специален и специфичен. Ричард. Наричах го Ричард Трети, заради аристократизма, който излъчваше. Напомняше на кралски благородник от началото на Двайсети век. Беше почти като състудент на Чърчил…
През юли и август Букурещ е често много по-горещ от София, макар и да е по-на север. Жега, не се диша. Но благородникът Ричард идваше всяка сутрин на работа с тъмносин костюм на широки бели райета, бяла риза и - естествено - вълнена жилетка под сакото - от същия плат като костюма. Красиво вълнено дубле. Ризата беше с двойни маншети на ръкавите, с монограм RS, закопчани със златни ръкавели. Тъмносиня вратовръзка на бели точки стягаше изящната му благородническа шия. В ръката си винаги държеше неизменния черен чадър, макар че метеоролозите предричаха първия дъжд да падне чак през октомври. Единственото, което го различаваше от класическия политик Дизраели (Лорд Бийкънсфийлд), беше един изящен черен цилиндър на главата. Ричард Трети беше потресаваща утринна гледка в тогава задимената и прашна румънска столица, наричана от нашите горди северни съседи “Малкият Париж”.
После всеки от нас тръгваше по задачите си. Ричард яхваше белия си джип “Тойота Ландкрузър” - едър, тромав и мощен като руски трактор, но произведен в Япония. Литваше той по прашните и разбити тогава румънски шосета и коларски пътища да разнася храна, дрехи и лекарства за всички, които се нуждаеха от тях в след-Чаушескова Румъния. По пътищата непрекъснато се срещаха конски или магарешки каручки, с които циганите си изкарваха парче хляб.
И в една ранна, но вече тъмна вечер, след като обиколил няколко села и градчета и оставил хуманитарния си товар на “бенефициентите”, Ричард се запътил с бялата си “Тойота” към Букурещ. Имал насрочена вечеря в 20:00 часа. Бързал, защото английската точност е пословична, поне в нашето съзнание. Докато джипът му подскачал по чакълестите шосета, в средата на една царевична нива, в черната нощ пред бялата “Тойота” внезапно изскочила магарешка каручка. Естествено, циганинът не знаел нито че е ром, нито пък, че трябва от лявата страна на каручката му да виси запален фенер - габаритната светлина на това чудно возило. Ричард рязко натиснал спирачката с черната си лачена обувка, но двутонният джип все пак леко ударил каручката отзад. Магарето и стопанинът му излетели плавно в нивата и се приземили в царевицата. Манго станал невъзмутим, изтупал си гащите от прахоляка и отишъл да види магаренцето си. Но неговата душа вече се възнасяла към небето.
Тутакси цял катун румънски цигани, забравили, че са изискани роми, се появили незнайно откъде , въоръжени със силни гласове, сочни псувни и дебели сопи. Посланието към Ричард било кратко и ясно: Кой си ти, че ще ни убиваш магарето? Знаеш ли ти какво е то за нас? То ни храни, то е нашата надежда за утрешния ден!”
И все такива философско-хуманитарни бисери ръсели ромите, даже цитирали на нашия човек Четвъртата Женевска конвенция и Втория Протокол към нея. От очите им изскачали пламъци като от монголските дракони на Чингис Хан, докато дебелите сопи опитвали здравината на тенекиите на “Тойотата”.
Румънската преводачка, която съпровождала Ричард в походите му на север от “Малкия Париж” обяснила пламенно на благородника в раирания костюм, че работата става напечена. Докато душата на магаренцето се възнасяла, Ричард запитал побеснелите роми:
- Колко?
- Осемдесет долара, отвърнала гласовитата дружина ромска. Без колебание, като един истински аристократ и поданик на Нейно Величество, Ричард извадил една чисто нова 100-доларова банкнота с лика на Бенджамин Франклин и я подал учтиво на опечаления и ридаещ собственик на магаренцето. Бившето.
Разярената тълпа тутакси се успокоила, а Ричард получил зелена светлина да продължи с бялата си Тойота в черния мрак към Малкия Париж, известен още като Букурещ.
Още не излязъл от царевичната нива, друга мургава тълпа го спряла в тъмнината и започнала с диви крясъци да му показва ново магаре, живо и здраво, вързано на тънък синджир за крайпътно дърво. За по-голямо красноречие циганите също викали силно и размахвали още по-големи сопи. Ричард отправил отчаян поглед към преводачката си. Тя превела крясъците в много лаконичен стил: “Казват, че можеш да го блъснеш с колата и за 30 долара. Не искат повече…”
Нашият човек най-сетне разхлабил вратовръзката си на бели точки, очите му блуждаели в тъмната балканска нощ и виждали далечните светлини на сияйната “Оксфърд стрийт” в Лондон, където бляскавите ресторанти приласкавали сънародниците му. Стоически, с гордо вдигната глава, като един истински англичанин, Ричард извадил 30 долара, дал ги на новите строители на румънската демокрация, ласкаво потупал магаренцето по гърба, докато то спокойно и неподозиращо какъв късмет е извадило, си хрупало кочан млада царевица.
снимка: Домът на писателя и журналиста Джордж Оруел в лондонския район Нотинг Хил, където е живял близо половин век… Дали светът - или части от него - не се превръщат в “Онази Ферма”???
Разказах тази героична история за Ричард, защото тя отлично илюстрира стоицизма, куража и джентълменството, а може би и други черти от характера на англичаните. На това ме подсети и моят любим автор и бивш колега от БиБиСи Джеръми Паксман, който в знаменитата си книга “АНГЛИЧАНИТЕ: портрет на един народ”, цитира своя прочут сънародник Сесил Роудс:
“Запитайте когото и да било към кой народ би предпочел да принадлежи, и 99 души от 100 ще ви отговорят, че биха предпочели да бъдат англичани.”
Защото те знаели какво точно представляват: учтиви и уравновесени, въздържани хора, които предпочитат грейка в леглото пред редовен полов живот - въпросът как са се възпроизвеждали си остава една от големите мистерии на западната цивилизация.
Това пише моят събрат по перо Джеръми, описвайки тези даровити хора: по-скоро създатели, отколкото мислители, по-скоро писатели, отколкото художници; градинари, но не и готвачи…Оковани в класови предразсъдъци и традиции, неспособни да изразяват чувствата си. Със силно развито чувство за дълг и непреклонност, граничеща с непонятното.
Чуйте това: “ Да му се не види, останах без крак!”, възкликнал Лорд Ъксбридж сред експлодиращите гранати на бойното поле при Ватерло. “Вярно, да му се не види!”, бил отговорът на фелдмаршал Уелингтън.
Това ако не е чиста форма на англо-поведение, какво друго би могло да бъде?
снимка: Сякаш в едно са събрани китарите на Ерик Клаптън и Джордж Харисън, на Карлос Сантана и Мъди Уотърс, на Брайън Мей и на Дейвид Гилмор… All in London
Ако искате да научите нещо за англичаните от чужденец, спомнете си за изящния френски хуморист Пиер Данинос и неговия незабравим персонаж в “Дневникът на Майор Томсън”. И там Майорът от Лондон - както и моят Ричард Трети от Букурещ - носи неизменния си чадър в горещото лято на Париж - да не би случайно да завали…
А ако искате да научите от чист англичанин що за хора са англичаните, тогава прочетете гореспоменатата книга на Джеръми Паксман. И ще разберете “…какво се крие зад манията им за спорт? Как са развили необичайното си отношение към храната и секса? Откъде са добили необичайната си способност да лицемерят”.
Последното качество - лицемерието - е доста неудобно за коментиране, защото то едва ли е присъщо само и единствено на англичаните, особено, когато е маскирано като добро възпитание. Удивителното за мен е, че докато мнозина ги намират за мили и любезни хора, моята братовчедка Роси, която е с добруджански корени, но е адвокатка на голяма банка в Ню Йорк, намира англичаните за изкусни лицемери. След няколко години в Лондон, тя предпочете да се върне при “братовчедите им в Ню Йорк” въпреки бруталната искреност и приличната арогантност на много от тях.
Брат Джеръми също твърди, че основната причина англичаните - или поне по-заможните от тях - да обитават уютни къщи с горящи камини в тях, с удобни кресла във вишневочервена кожа и гарафа с шери или добро уиски на масата от сандалово дърво е лошото време. Дъждът и сивите облаци навън научили англичаните да създадат тучни зелени ливади около къщите си и приятни удобства вътре в тях, където сериозният Ричард Смит може на спокойствие да си мълчи цял ден заедно със своето любимо куче.
“Така де, не сме дошли на този свят, за да се забавляваме”, напомня ни мистър Смит. Емоциите трябва да се държат под контрол. Дори когато шрапнелът ти отнесе крака, да му се не види.
И никога не ръкомахайте. Оставете това на емоционалните италианци.
снимка: В Холанд парк бродят призраци…
Деликатно прескачаме някои характерни особености на английското отношение към шотландци, уелсци и ирландци. В някои случаи то напомня за балканските обичаи съседите да се обрисуват не като сходни етнически групи, а като “професии”.
А ако няма какво да си кажете със съседа, винаги може да отворите дума за времето. То винаги се променя, така или иначе. По няколко пъти на ден.
Тези деликатни душевни вибрации в националните характери разклатиха още повече увереността ми, че човек дори и да знае няколко езика, може да разбере лесно кой наистина стои насреща му… Нещо като хаоса в общуването между строителите на Вавилонската Кула, поради което тя така си и останала недовършена
А покрай предстоящата премиера в Народния театър на пиесата на Бърнард Шоу “Оръжието и човекът”, режисирана от холивудския канадец с хърватски гени Джон Малкович, много българи се възмутиха и си наточиха езиците срещу англичаните (макар че Шоу е ирландец от Дъблин). На прочутата забележка, че българите се поздравявали с “Честита баня” като намек за хигиенните им навици, много нашенци пък отбелязаха саркастично, че и англичаните си казвали “Честито!” след секс със съпругите си. Възможно е това да е част от общоевропейската ни склонност към етно-фолклора, характеризиращ нашите отношения от Шекспир насам с елементи от поведението на Монтеки и Капулети…
В Ричмънд парк между лондонския Уимбълдън и красивото градче Ричмънд почти нищо не се е променило за двете стада от 600 елена и сърни. Крал Чарлз Първи така пожелал да бъде. Туристи и елени в мирна хармония.
Снимки: Стефан ГОСПОДИНОВ
