На гости у комшиите
КОГАТО ГРЪЦКОТО ЛЯТО СВЪРШИ
Потръпвания на сърцето между морето и планината
ЕНЧО ГОСПОДИНОВ
В един от афоризмите си Хемингуей казва, че всичко, което не е на вода, е провинция.
Друг един мъдрец допълва, че планината ражда кози, тревоги през зимата и хора, упорити като катъри. Плюс желание да видиш какво става отвъд чукарите.
А моят някогашен съсед в Добруджа Бай Андон Бразилията казваше, че нямал нищо против да редува на всеки 3 месеца безкрайните плажове край Рио със зелените аржентински планини край курорта Барилоче. Но накрая се върнал пак в Добруджа и станал пощальон. Почерпиш го една ракийка и той отваря голямата кожена чанта за писма и вестници и вади спомени от нея.
снимка: Един от плажовете на Загора, закътан в тих залив
ЗагорА (ударението е на последната сричка) е живо, пълно с деца село, в което живеят малко над две хиляди души. Сутрин пеят петли и лаят кучета, реват магарета, пъргави пикапи припкат по стръмните улички, селски дами поливат десетките си саксии с цветя, а мъжете им, нарамили косачки или други земеделски инструменти се катерят по близките баири да берат според сезона череши или ябълки, круши или киви, грозде или кестени, нарове или портокали. Лимоните май са между другото, те са толкова много, че минават за нещо несериозно.
От май до септември Загора е пълна с германци, холандци и брадати скандинавци, идващи тук да си отпочинат от мъдрите политики и директиви на Брюксел или от тъжните мисли за Украйна и неясните усещания за бъдещето на Европа. Българи почти няма, те предпочитат Халкидики, че е по-близо.
снимка: Добро мезе за узо. Препоръчвам…
Загора е смесица от планински архитектурен финес, стари калдаръми, красиви и уютни улички, на места пресечени от чакълести пътеки или тревясали коларски коловози по които бъхтат стари и нови пикапчета, пълни с ябълки или друга стока, тук-там по някое конче или катър с дисаги на гърба, съпровождан от някой местен Зорба с изсушено лице, набраздено от слънцето и катеренето по баирите. На 800 м надморска височина, селото се радва на свежия климат на планината Пелион и на бистрото като узо море долу, под селото,и градините с нарове и киви, ябълки и кестени. Главният плаж е Хоревто, но има още 3-4 по-малки наоколо, сгушени в уютни заливчета и красиви самотни скали. Пясъкът е като на Албена - фин, топъл и галещ…
Есента обаче е различна: ноемврийските вечери не са така мразовити като в София, но в каменните къщи е хладно. Част от по-възрастните жители на Загора емигрират за 3-4 месеца в близкия Волос, където имат апартаменти и зимата е по-лесна за изкарване. Повечето загорчани обаче си стоят у дома. Има училища за децата, селска поликлиника, три църкви, един красив манастир наблизо и грижовен кмет.
Поради географията си Загора има и специфична стопанска история : повечето хора имат по няколко “професии”: пролетно и лятно време са земеделци, хотелиери, ресторантьори и всичко останало, свързано с гостите от цял свят. Тези ноемврийски дни някои се превръщат в зидари, бетонджии и строители от всякакъв сорт… Едни си оправят покривите и слагат нови керемиди, други боядисват новите си къщи или кърпят старите. Някои са на локално парно с нафтови котли, други на дръвца, вероятно внос на хубав бук от България, трети - на електрически уреди за отопление . От Теслата до днес. Разнообразие.
снимки: /Загорски къща в бяло и небесно-синьо, есенни багри/
Апостолис, синът на съседа Янис, слага нови улуци на една хубава стара къща със сини капаци на прозорците и ни маха от стряхата горе. До него трима албанци, родом от Елбасан, но вече кореняци в Загора, коват яки черешови дъски за нов покрив на същата къща. Албанците изглежда бяха скарани помежду си, защото не си говореха, а бачкаха яко горе между тесли, дъски и мистрии и разменяха по някоя дума само в кратката почивка в 10 сутринта, когато стопанката им даваше по чаша кафе и една курабийка. Работеха сръчно и без размотаване. Всички говореха свободно гръцки и бяха всичко: строители, берачи на череши и ябълки, шофьори или каквото падне… Според местните хора албанските майстори тук вземат поне 30% по малко за същата работа, която нашите искат за ремонтни строителни услуги в София или провинцията.
Само дето са скарани и не си говорят. Един цял покрив тримата Елбасанци го опаткаха за 4 дни. Нямаха дълги заседания на покрива и искаха само по едно кафе на ден. На петия ден отидоха да правят хидроизолация на друга къща. Сами си носят материалите, купуват ги от магазина в Загора и носят фактурите на собственика на къщата .
Един холандец, който живее тук от години ми се похвали, че гръцките му съседи са много добри и услужливи. Носят му сладко от вишни и от дюли и му поливат цветята в двора, когато той пътува. Почти във всеки двор има асми с чепки грозде , постепенно превръщащо се в стафиди от щедрото слънце.
/Котешка люлка…, по Вонегът/
Поне половината ресторанти и таверни бяха вече затворени за сезона. Но във втората седмица на ноември имаше достатъчно отворени за такива като нас.
Една вечер отидохме в таверната на Ники. Госпожа Ники е на около 60 и заедно с екипа си върти ресторант с красива веранда към морето. Уютно и топличко в хладната нощ. Чуждестранните гости бяха вече “изметени” в страните си. Само ние - двама добруджански софиянци - искахме да видим каква е тази вечер хавата при Ники и какво има в тавата.
Имаше всичко: рибка на скара и на тиган, патладжан, запечен със сирене, свинско с манатарки и ориз, яхния с телешко къкреше на бумтящата печка до нашата маса, както и всичките познати и у нас гръцки изкушения… Очевидно тази вечер Ники посрещаше предимно роднини и близки приятели, защото по-често надигаше чашката с тях, седнала между гостите си, отколкото да ни наглежда нас, дали не искаме още винце…
/Мюрал, изографисан на верандата в ресторанта на Ники. Както се вижда, работата не е заек, та да избяга…/
Апропо, да не пропусна накрая една хубава история, която е истинска. Описах я подробно в книгата си “Сянката на петнистия кон” преди 3 години. Ето я накратко, за десерт:
Както повечето читатели знаят, Гърция е “Синя зона”, заедно с други такива зони в още няколко държави. Страна с процентно най-висок брой дълголетници. На гръцкия остров Икария, откъдето е и моят персонаж Стаматис, 33% от жителите достигат до 90-годишна възраст, преди да се “преселят горе”. Статистика. Мнозина надхвърлят и 100.
Та като гледах гостите на Ники тази вечер как весело си приказваха, как спокойно се веселяха, как задружно се смееха на вицовете си… и се сетих за Стаматис.
През Втората световна, в 1943 г. младото и бедно момче Стаматис емигрира от селото си в Икария. Заселва се в Порт Джеферсън на Лонг Айлънд, съвсем близо до Ню Йорк. Намира си работа, оженва се за гъркиня-емигрантка като него, раждат им се деца. Живеят скромно, но прилично, устройват си дом, купуват си едно шевролетче и т. н…
И така до 1976, когато Стаматис започва да се задъхва и бързо да се уморява. Докторът му открива рак на белите дробове. Казва му, че има максимум от 6 до 9 месеца живот. Шокиран, Стаматис отива на втори доктор. Той също потвърждава диагнозата. Отива на трети, на четвърти… Девет доктора го преглеждат и му предричат близкия край.
Отчаян, Стаматис взема жена си, връщат се в Икария и той започва да си брои дните.
снимки: Стефан ГОСПОДИНОВ
