ОТ БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА НА ЖИЦАТА,
ДО ТРАКТОРИТЕ НА ГНЕВА
Енчо ГОСПОДИНОВ
Така се случи, че група български поети и писатели тези дни обикаляха по пътищата на Добруджа, по жицата на Йовков, в търсене на духа му и този на Дора Габе. А Ивайло Петров, и той роден наблизо, следеше отгоре накъде се движи групата и какво си говорят хората на словото.
Търсеха те красотата на един край, където е родното място и на България, и където Аспарух с буйния си жребец и острия меч вероятно е казал на народа си: Тук оставаме.
/Част от поетичната група в света на Йовков/
По същото време зрееха “Гроздовете на гнева”, както пише Стайнбек, роден в Салинас, Калифорния и литературен братовчед на Йовков, но малко по-млад от него. И вместо прочутия модел “Форд - Т” в още по-прочутия роман на Стайнбек, по добруджанските пътища фермерите загряваха своите Трактори на гнева и се готвеха за поход към София.
Но докато поетите шетаха между Албена и Каварна, между селата Дъбовик на Дора Габе и Красен на Йовков, между Балчик и Добрич, наоколо витаеше усещането, че те търсят и изгубеното време на една объркана и залутана в мъглата България, която все е разделена и все на знае в коя посока да търси Бялата си лястовица. Политици и депутати, включително и от този край, се надпреварват в усилията си да се надвикват и да сочат на електората си коя е жицата, която да следват - тази на Изток, или тази на Запад, и с това мъглата за електората става още по-гъста, а жицата още по-тънка и невидима. И за Стайнбек е трудно да каже къде е Бялата лястовица на щастието: на Изток от рая, или на Запад.
/Колелото на Сали Яшар, Белите лястовици на жицата и Йовков/
Междувременно тракторите забумтяха и тръгнаха към София. Краят на тази буря оставяме на храбрите медии и техните копиеносци - да го разкажат правдиво, дълбоко и човечно като в Антимовския хан.
Топлата и мека есен уж не предвещаваше социални бури и смерчове. Дори дронът, заседнал в скалите край Тюленово, още не беше кацнал там и не беше взривен от няколко ведри и артистични експерти от армията на генерал Тагарев. Вместо това литературните разговори се водеха около Генерал Тошев и Генерал Колев, сражавали се за свободата на Добруджа; около Крайовската спогодба и съдбата на българските преселници от Северна Добруджа. Минали битки и нови войни се срещаха край бреговете на Черно море и местните хора, докато слушаха стиховете на гостите или прозата на документалистите, си мислеха дали историята се повтаря? И дали като фарс или като трагедия?
/Йовковото училище в с. Красен, Днешните ученици на Йовков/
А Албена, кръстена на Йовковата героиня, беше притихнала в очакване на последните си за сезона гости. В селцето Дъбовик, където е родена Дора Габе, местните хора бяха дошли да чуят гласа на поетите, очаквайки да открият в стиховете им радост, надежда и любов. Така и стана. Мили и кротки хора, чийто живот минаваше под същото небе, както на Тяхната Дора.
/Пишещата машинка на Дора Габе и ръкописа на “Почакай,слънце”, Дора Габе/
В Красен, където Йовков е бил учител пет дълги години, човек остава засрамен от скромния му живот, създал толкова много красота , а оцелявал с толкова малко - между болестта, тъгата, която вижда, и беднотията.
Стаята на “даскала”, със скромното миндерче, бюрцето и перодръжката до мастилницата те хваща направо за гърлото…Толкова красота и чистота нахлува от тази малка стаичка. И разказът за чистата риза на писателя преди да грабне перодръжката оживява. Ризата на неговия Индже и тя е бяла…
/Стаята на Йовков в училището. Масата, на която е извайвал красотата на героите си/
Хубава е Добруджа, хубава като дъщеря си Албена. През всичките сезони. И богата, дори когато някои от хората й са бедни или отчаяни като Моканина на Йовков. Тук за всички има по една Бяла лястовица. Някои имат и повече, но те мигрират предимно към София. И не само.
А каручките и файтоните на Сали Яшар вече имат други имена и малцина си спомнят, че мощността им се измерва в конски сили. То май и коне не останаха наоколо.
Имам чувството, че половината читалища, училища и библиотеки в Добруджа носят имената или на Йовков, или на Дора Габе. И двамата свързват имената и славата си само и единствено с Добруджа. Добруджанци им отвръщат със същата обич и взаимност.
/Дъбовете, където е била връзвана люлката на Дора Габе/
А гостите, водени от неуморимия и самозареждащ се като динамо поет, критик и издател Иван Гранитски, потъваха в тази копринена и тиха нежност под едрите звезди, на които някога овчарчето Захарий Стоянов се е учил да чете.
Като хроникьор на този литературен пир по време на световна холера съм длъжен да спомена главните персонажи и майстори на словото, поети, критици и документалисти: Боян Ангелов, Панко Анчев, Стоян Райчевски,Петър Андасаров, Атанас Звездинов, Иван Есенски, Надя Попова, Димитър Калев .
/Читалището в Дъбовик/
А когато гостувахме във Висшето Военноморското училище “Никола Й. Вапцаров”, нито един курсант не задряма, както деликатно ни предупреди един също тъй висш офицер. Дано на тези деца никога не се налага да изстрелват торпеда, а да откриват нови звезди по небето над Фамагуста.