Полупразнични тревоги
ЧОВЕКЪТ КАТО ВЕНЕЦ НА ПРИРОДАТА. ТРЪНЕН.
Три Коледно-Новогодишни събития предизвикват тъжни спомени и ни напомнят старата истина, че Бог помага, но в кошара не вкарва. Дори когато Господ е българин, както би казал Христо Стоичков...
ЕНЧО ГОСПОДИНОВ
Пепел ми на устата, но докато работех 25-30 години в Международния Червен кръст по кръстопътищата на историята, се нагледах на всички видове мизерии: войни, наводнения, земетресения, бежанци, глад, суша, фъртуни и каквото друго ви дойде на ума. От тях 7 години работих в горяща Югославия, която вече я няма. Беше наша съседка, ако младите не знаят...
И с колегите от Женева, Сараево, Адис Абеба, Кабул или навсякъде, където гореше, ние се тревожехме какво ще стане през декември. Всяка година...
На 7 декември 1988, когато арменците се готвеха за празниците, в градчето Спитак, на около 70 км от Ереван, силно земетресение разлюля тази клета земя и за секунди под развалините загинаха 25,000 души. 50,000 бяха ранени, а още пет пъти по толкова останаха посред лютата зима без подслон.
На 26 декември 2003 пак силен трус разлюля град Бам в Иран. За секунди душите на 34,000 иранци отлетряха към небето, а 200,000 бяха ранени.
Пак на 26 декември, но в 2004, още по-силно удари около Банда Аче в Индонезия, разруши каквото можа, уби колкото можа и за да направи още поразии, предизвика огромни вълни-цунами в Индийския океан. Тези коварни вълни стигнаха чак до Кения в Африка, засегнаха по пътя си още 12 държави и убиха общо 250,000 души.
Сега разбирате защо треперехме всеки декември.
Като добавите към тези грозни картини и останалите "ингредиенти" - войни, граждански сблъсъци, наводнения, суши и други природни или предизвикани от Човека апокалиптични събития (като Чернобил), може да си представите не само тревогите на хуманитарните работници и на различните видове спасителни служби, а и как обикновеният човек често е притиснат като в сандвич между непредсказуемата Майка-Природа и още по-непредсказуемия "политически елит", който управлява държави и държавици, райони и континенти, военни съюзи и други подобни политически инструменти за "управление на кризи". Които често сам предизвиква - този красив "елит".
Днес (28 декември 2023) рано сутринта БиБиСи показа на какво е способна "Герит", новата буря в Шотландия, където живее моят приятел Сър Джордж Рийд със семейството си. Надявам се "Герит" да не развали новогодишните празници на моите приятели и на милиони шотландци.
Минути преди това "ЕвроНюз" показа обилни сцени на още по-обилни наводнения в Нидерландия, Франция и Германия.
CNN започна сутрешния си блок с огромни снежни преспи, затрупващи стотици автомобили по заледените пътища на средните щати в Америка.
После "Ал Джазира" и френската "24 часа" ни довършиха с душевна отрова от Газа и Украйна. За нашите основни утринни ТВ-канали-зации не споменавам, там се разказваше предимно за успехите на "Сглобката" в политиката и за разглобката на един паметник. Както и за някакви шоколадови торти с "части" от паметника с вкус на искрите от флекса.
Като споменах за бурята в Шотландия, да добавя, че на днешния ден преди точно 35 години със същия мой приятел Сър Джордж Рийд и още двайсетина млади мъже и жени от все още необединената Европа, помагахме с лекарства, подслон, храна и надежда на десетки хиляди арменци, под флага на Международния Червен кръст (МЧК) в Женева.
Аз още работех в стария вестник "ПОГЛЕД", но от МЧК ме "мобилизираха", защото преди това бях работил с тях по време на страшния глад в Етиопия (1985) и на кризата е Никарагуа, хибриден резултат от земетресението в Манагуа и гражданскатра война между сандинисти и "нашият кучи син Сомоса", както го наричаха в американския дипломатиочески жаргон.
От "ПОГЛЕД" ми дадоха 3 месеца отпуск да работя с МЧК в Армения. Така се сближихме и с Джордж, бивш колега от БиБиСи, бивш член на Британския парламент, настоящ (тогава) Директор на комуникациите в МЧК в Женева и бъдещ Шеф (Presiding Officer) на Шотландския парламент (2003-2007). Днес той е професор по международни отношения и хуманитарни кризи в един от най-престижните университети в света - "Стърлинг" и носи както титлата си СЪР (Джордж), така и шотландската си пола (килт) на всички официални празници или събития.
През онази студена зима на 1988-89 Джордж беше Шеф на нашия женевски спасителен отряд, главен вдъхновител на донорските ни акции и работа със световните медии, които на ята прелитаха до Ереван и Спитак и ни създаваха често непредвидими главоболия.
Разказвам с няколко думи за този забележителен мъж, защото много съм научил от него за нашия вестникарски занаят и много за политиката, към която той се отнасяше с професионално уважение и здравословна доза реалистичен цинизъм, колкото и хибридно да звучи това. Днес много работи са хибридни, не само войните и лъжите на политиците.
Друг такъв световен образ беше и Бенгт Ериксон, известен шведски телевизионен репортер, продуцент и режисьор. И той беше един от нас, притичал от Стокхолм на борда на един съветски "Антонов-124", най-големият самолет в онези времена, натоварен с лекарства и топли дрехи за оцелелите арменци. Бенгт придружавал тогавашния Генерален Секретар на МЧК Пер Стенбек, бивш външен министър на Финландия (1979-1983) и много добре познат в Москва от екипа на Михаил Горбачов и премиера Николай Рижков, с когото често работехме на терена сред развалините. Рижков беше главният координатор на спасителните операции от страна на съветското правителство. Май беше предпоследното, но тогава още не го знаеехме.
Когато командирът на самолета разбрал, че Бенгт има лиценз за пилот на "Чесна 172", го поканил в кокпита с думите:"Я опитай този звяр". И Бенгт събрал кураж, поел управлението на огромната машина, естествено под взора на капитана до него... Така управлявал машината над Кавказките планини половин час на височина 26000 стъпки, според спомените му, които сега препрочитам... Чак на другия ден си дал сметка какво всъщност му е предложила съдбата. И тогава леко се уплашил.
А Пер Стенбек (84 г) е още активен общественик и пацифист. Тогава на историческия небосклон още светеха Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг, а изгряваха звездите на визионери и миротворци като Нелсън Мандела и Кофи Анан; на Серджо Виейра ди Мелу и Ян Егеланд, на Стария Столтенберг (Торвалд), баща на сегашния Генсек на НАТО Йенс (със същата фамилия, но различна job description/работна характеристика). Дипломатично казано.
Като у всички политици и у тях имаше много черти от Лисицата на Макиавели, но понякога и от храбростта на лъва, и от реализма на венециански търговец.
Това лирическо отклонение има за цел единствено да припомни колко по-обединена, солидарна и трезвомислеща беше тогавашна Европа от днешната. Не че всичко беше гладко; не че нямаше конфликти между двата блока. Но те се бяха научили да съжителстват мирно в епохата на планини от ядрени оръжия, бяха подписали важни договори, с които пазеха както себе си, така и света. А тогава той беше двуполюсен, което обяснява много неща.
Може би няма да повярвате, но в онези години колегите ми от МЧК и от ООН в Женева вече говореха за превенция на политически и природни кризи, за климатичните промени и за социалните катастрофи, които се задаваха на хоризонта. Визионери като стария Аденауер и по-младите Хелмут Кол, Митеран и все още влиятелният Кисинджър знаеха как да "четат" между редовете ставащото в Москва. И се възползваха от това, че Горбачов наивно не оформи новото доверие и старите обещания на Запада в нов договор между великите сили. Днес в Москва мнозина съжаляват за тази грешка на Горбачов, която може би щеше да предотврати Украинската касапница, свързана тясно в съзнанието на много руснаци с обещанията за неразширяването на НАТО на изток и суверенитета на Русия. След татарите, Наполеон и Хитлер нищо не дразни така руснаците както страха, че някой пак ще ги изненада в гръб…
Било каквото било. Оттогава светът се промени радикално. Диалогът между Русия и САЩ е мъртъв. И Международното право е мъртво. В Голямата игра няма никакви правила, освен тези на джунглата. Разоръжаването като процес притихна и дори на нашите военни заводи около Казанлък и Розовата долина се разчита да спрат с продукцията си военната машина на бившия Голям брат, с чиято помощ и лицензи тези заводи бяха изградени...
Историята, както казва брадатият германец - философ, журналист и икономист от Трир, първо се повтаря като трагедия, а после като фарс...
Търговията с розово масло запада, както пишат неуважаваните медии, а тази със снаряди процъфтява. Мирът в нашия район избледнява в мираж, а Газа е на една ръка разстояние. Колкото ръката на Ердоган. И на милостта му.
Така полека-лека завършваме 2023 и стискаме палци да додрапаме с шампанското до полунощ на 31 декември. И до речта на Президента, която едни очкват с нетърпение, а Сглобените се надяват, че няма да я има. Така България остава прилично разглобена и разединена и обикаля по околовръстното на историята без цел и посока, както елегантно написа преди няколко дни един известен юрист с корени в Троянския Балкан.
А преди години в Ню Йорк един умен евреин, професор по международно хуманитарно право, ми каза нещо подобно: световните лидери днес наподобяват улични кучета, които като въртоглави безцелно гонят опашките си.
Така стигнахме и до мъдростта на оня равин, който някога казал, че Човекът е венец на природата. Трънен.
Пепел му/ми на устата.
