ЗА ДВА ВАГОНА ПОВЕЧЕ...
Странната връзка между влакове, книги, вагонни състави, филми и лидери
Енчо ГОСПОДИНОВ
Неведоми са пътищата на мисълта и нейните потайни лабиринти, пълни с алюзии и асоциации. Човек никога не знае накъде ще се извъртят нещата.
Вземете например шеговитата мъдрост на Джимо, ако не се лъжа, че между него и един бивш премиер разликата била от два вагона книги. Известен още като Димитри Иванов, масивен ерудит, тънък познавач на световната литература и политика, Джимо беше и остава кротко-мъдър учител на няколко поколения новинари, преводачи и любители на вагонния състав, както казват железничарите.
С горната фраза за разликата между един амбициозен политик и един амбициозен читател с два вагона книги в главата, Джимо вероятно е искал да каже, че не е много лош примерът на Сър Уинстън (Чърчил), да се чете много. Особено преди да се качиш на влака и да водиш вагонния и пътническия състав към някоя далечна гара или дълго лелеяна мечта. С една дума, не е важно само да имаш влак. Важно е да знаеш накъде ще тръгнеш с него. "Посоката, глупако", би казал Джеймс Карвил, съветникът на Бил Клинтън.
Странна е симбиозата между тези машини, тръгнали с парата на Джеймс Уат преди някакви си 230-240 г, книгите след Гутенберг и сладките филмови фантасмагории на Серджо Леоне, където Клинт Ийстууд или някой друг вагабонтин с два Колта на кръста очиства на бърза ръка малко градче в Дивия Запад от група бандити, които отдавна плачат за решетките. За няколко долара повече, както във филма на Серджо Леоне, или с два вагона книги преднина, както в есето на Джимо, различни хора търсят различни пътища към решаването на сходни проблеми: социална справедливост, законност, бързо развитие на инфраструктурата и свързаното с нея бързо усвояване на европейски, американски и всякакви фондове.
Странна е също и обсесията на много световни и локални лидери, както и на филмови дейци, с чудото, наречено влак. Навремето нямаше съветски филм, в който летящ през мъртвите сибирски полета влак да не носи червеноармейци нанякъде, където трябваше да се въдвори ред. Нямаше и уестърн - със спагети или не - в който каубоите, команчите или криминалните типове да не преследват някой влак, за да оберат богатите му пътници или да скалпират бледоликите братя. Възможно е с подобни романтични практики да се е занимавал и самият Винету. Както е възможно и някой американски президент да е казал, че индианското минало на Америка е най-романтичния период в нейната малко над 240-годишна история. Но да не задълбаваме и да не търсим балкански исторически паралели в тази деликатна област.
По- скоро да споделя, че в събота сутринта , на 30 януари, в 7.30 часа БиБиСи Уърлд Сървис показа един интересен репортаж, който ме позамисли. Този репортаж деликатно намекваше, че световните лидери, а също и по-малко световните, бидейки много заети преди избори, но ограничени от върлия вирус и бавните влакове с ваксини, били принуждавани да общуват все повече онлайн с електората и журналистите, понякога оприличавани на пуйките(мисирките), с които индианците нахранили в Деня на благодарността първите европейски заселници в Новия свят преди 400 години. При общуването по телевизиите или по Фейсбук, лидерите-визионери и техните режисъори строго спазвали правилото камерата да показва лицето на лидера, а зад него задължително да има библиотека. С много лавици и рафтове, и с много книги. Дебели и тънки, пъстри и черно-бели. "Фонът" трябвало да бъде по-интелектуален, а не само от инфраструктурни детайли, като бързи и мощни локомотиви, рециклирани вагони или прост асфалт. Книжно-литературният фон трябвало да подсказва колко много обичат да четат лидерите, преди да се качат на държавния локомотив и да поведат "състава" към светлото бъдеще.
В интерес на истината, репортажът на БиБиСи беше от един "книжен хамбар", в който стари и непотребни книги се продавали евтино на много английски политици, които искали да ги подредят "за фон" зад себе си, преди да се изправят пред камерите. На въпроса на една симпатична перната репортерка дали продавачката не би споделила имената на някои от клиентите си, деликатната букинистка срамежливо отклони въпроса. Опазването на личните данни било задължително дори и в Обединеното кралство, не само на чаровните Балкани. Новата PR-мода в ТВ-политиканстването била да се показват едни по-одухотворени, по-хуманни политици, с леко подпухнали и поуморени от безсънието очи, в невъзможност да заспят поради денонощните кахъри за благото на народа.
И като не могат да заспят, четат по цели нощи. Съдба.
Апропо, щях да забравя. Случайно или не, камерата на БиБиСи показа и едно синьо томче, на което пишеше BULGARIA. Интересен детайл, който може би намеква, че синьото томче олицетворява нарасналия интерес на англосаксонските политици към водещата ни роля в европейските дела, в световната икономика, политика и култура, а оттам и бурния напредък в образованието и здравеопазването като двата основни стълба за възхода на всяка успешна държава.
Това може би е някаква скрита, много деликатна връзка между визионерите ни и двата вагона с книги, визирани от Джимо. Въобще тези влакове и инфраструктурни опори в нашата модерна ляво-дясна-центристка политика непрекъснато се набиват в очи, макар че в шедьоври като "Влакът-беглец" на Кончаловски и "Строго охранявани влакове" на Иржи Менцл, литературните елементи са далеч по-прикрити и мааалко загадъчни. Но да не задълбаваме. Всяка етно-култура или географска зона има своите специфични вагони и локомотиви. Изкуството, ако перифразираме оня, мустакатия, е като Востока: дело тонкое....
Хенри Милър, изтъкнат майстор на литературата и много книжовен човек, с много реалистично-саркастично чувство пише още преди 80 години, че "Книжните знания изтичат капка по капка; проблемите избледняват и изчезват; връзките неусетно се късат, мислите, когато благоволиш да им дадеш воля, стават съвсем примитивни...." Вероятно с това авторът иска да ни подскаже, че дори гигант на словото като Чърчил и любимец (бюста в Овалния кабинет) на Доналд Тръмп, не е могъл да преодолее равнодушието на английските избиратели, когато дошли изборите след войната и той ги загубил. Умните политици знаят, че лекото увеличение на пенсиите в правилния момент е по-полезно отколкото всички книги в Александрийската и Британската библиотека взети заедно. Прагматизъм и често факт. Дори романтик като Остап Бендер го знае.
Ако много четеш, може и да изпуснеш влака. Особено "мазния влак" от фолклора, който пристигал от Видин. Или от Добрич в моя случай, когато бях студент. Алековият герой също казва, че и в политиката има "мазни влакове", маскирани като солунски митници и прочие. Но това е стара работа и да не задълбаваме. Там антрополозите по-добре знаят.
Без малко да забравя, че Джо Байдън, големият приятел на България, както казва един негов приятел и мой колега, също е пропътувал дълги часове - всеки ден през последните 36 години - във влака от Уилмингтън, Делауеър до Уошингтън, Ди.Си. Back and forth, което ще рече на дуранкулашки диалект напред-назад, отиване и връщане. Доскоро сенаторът беше наричан "Амтрак Джо", по името на прочутата жп-компания, на чиито приятни влакове и аз съм имал удоволствието често да се клатушкам, докато работех в района между 4-те реки: Ийст Ривър, Хъдзън, Делауеър и Потомак. През тези 36 години като пътник-сенатор, Байдън всеки ден е прекарвал по 180 минути във влака-почти-стрела, от дома си до Капитолия, натрупвайки над 2,000 000 мили (два милиона) за 8,200 "напред-назад" пътувания, по 260 мили едното... Изчислено в часове, това прави, ако не греша, 24,600 часа във влака. Напълно достатъчно, за да се изравни с Джимо: да прочете два вагона книги. А и вагоните - до него... Благодат. Сега Джо, който вече няма да пътува толкова много, ще трябва да осъществи на практика всичко, което е научил, четейки във влака. Ако не го е забравил, както често става на неговата почтена възраст.
Този интересен факт вероятно щеше да накара покойния присмехулник от "Уошингтон поуст" Арт Бъкуалд да напише, че искаш ли да образоваш един политик, тури го във влака. С което не искам да кажа, че това би означавало мнозина от нашите лидери насила да пътуват от Кардам до София напред-назад (към 1000 км на ден), средно по 12 часа в едната посока, за да имат време да четат. (Ако разбира се, влакът не дерайлира или не изгори). Би било технически невъзможно, защото това прави по 24 часа във влака на денонощие. Кога ще присъстват тогава в парламента, или ще дават интервюта, или ще носят благоденствие на народа? Неприложимо е в нашите условия, г-н Бъкуалд, елегантно перо на "Уошингтън поуст" и "Интърнешънъл Хералд Трибюн", парижки бохем и виенски евреин от унгарски произход, отрасъл в Йонкърс, близо до красивото градче Бронксвил, където живях дълги години.... Така че влаковете у нас засега няма да возят президенти и министри. А иначе гарата в Уилмингтън я кръстиха на Джо Байдън. Официално.
Такива ми ти работи, както мъдро заключаваше един герой на Кърт Вонегът.
А само 15 минути след оная история по БиБиСи нашата ТВ Европа показа интервю с един млад строител на бъдещето, чиято фирма предлагала специални подземни бункери около София, където цяло семейство можело да изкара до 6 месеца. Яки бункери от железобетон, като в Швейцария, изолирани от виуруси, бомби и медийни шедьоври, гарантирали оцеляването в нашия несигурен пандемичен свят.
Нашият строител не каза, дали в бункерите има книги или библиотеки. Фейсбук със сигурност има. И Туитър. Убежищата не били скъпи - колкото хубава къща край София или мезонет в Докторската градина. Както би казал Серджо Леоне, "За няколко долара повече".
А не "за няколко вагона повече."
Но да не задълбаваме.
