ГНЕВЪТ НА МРАВКИТЕ

Мнения

ГНЕВЪТ НА МРАВКИТЕ

Енчо ГОСПОДИНОВ

Статистиката, често компрометираща се в някои държави със скромни демократични традиции, може да бъде и много сочна наука. Едно по-търпеливо задълбаване в нея, особено в частта за политическата издържливост на някои "народни лидери" показва, че през Двайсетия век и първите 20 години на Двайсет и първия, някъде около 200 видни политически лидери от цял свят са подали оставка. Внушителна цифра, изглежда по-висока от Витоша и по-дълбока от Искъро, ако питате някой патриотичен шоп от Бояна. Не е за вярване, но в това политическо гето има останал и някой друг обикновен шоп. Според статистиката...

Измежду тези над 200 "оставчици" има президенти на държави (големи и малки, мулти-племенни и етническо чисти, християнски и от други деноминации и т.н), има премиери, външни и вътрешни министри, шеф на Световната банка със скъсани чорапи (Пол Уолфовиц), канцлери от всякакъв вид и порода, готови да управляват до хоризонта и назад, както казва Хайне. Едни се смятат за вечни, други в определен момент от бляскавата си кариера на местни Наполеоновци намират кураж да се оттеглят от сцената - и така да останат с по-ласкава оценка от историята - отколкото в светлината на прожекторите. Други го правят от немай-къде, защото вече нямат изход. Но го правят, все пак.

Измежду тези редки птици, изпъкват имената на големия "българофил" Сър Уинстън Чърчил (подал оставка в 1955), на колегата му Харълд Макмилън (1963), на легендарния водач на френската съпротива и президент на републиката генерал Шарл де Гол (1968), на (западно)германския канцлер Вили Брандт (1974), на президента с дългите ръце и късите крачоли на панталона Ричард Никсън (1974), на японския премиер Какуей Танака (1974), на Голда Меир и Ицхак Рабин от Израел, Пиер Трюдо от Канада (баща на днешния премиер Джъстин Т.); на желязната Маргарет Тачър и кадифения и фин Силвио Берлускони, наш добър другар в политиката; на Тони Блеър и Гордън Браун, на Дилма Русеф и Тереза Мей и на.... Уморихте се от статистиката, нали? Правилно. Списъкът е дълъг, причините за оставките също.

Например тези за оставките на Горбачов, Елцин и Шеварднадзе са различни: идеологически , подкрепени с танкове, неуспешни реформи, повечко водка и т.н. Кенет Каунда, славният президент на Замбия, си подаде оставката, защото отказа - забележете - да води един разделен на племена и вождове народ. Но след това малко размисли, посъветван от някой вожд наоколо, вероятно от Фронта за национално спасение на Замбия, и си оттегли оставката...

Вили Брандт и Ричард Никсън си отидоха поради специфични и деликатни афери с вътрешни шпиони, компрометиращи телефонни записи и снимки на едни "водопроводчици" в комплекса "Уотъргейт", едно пеещо "дълбоко гърло" от ФБР и двама нахакани репортери от "Вашингтон поуст", които са още нахакани и още пишат . Никсън отдавна го няма, освен в историята. А тя не е много ласкава за него.

Какуей Танака, Ицхак Рабин, Алберто Фухимори, Силвио Берлускони, нашата Дилма, един бивш президент на Германия, Кристиан Вулф, с приятна къща и още по-приятен нисколихвен банков заем, плюс още 2-3 кила политици, си отидоха заради корупция - лична или на техни приближени. За къщата на Вулф не пише дали е била за гости и с пари от еврофондовете, нито дали е имала външен асансьор. Може и да е грешка на статистиката.

Шармантният словашки премиер Роберт Фицо си отиде, защото не можа да обясни на народа си как така беше убит разследващият журналист Ян Куцияк. Същата съдба имаше и упоритият като катър премиер на Малта Джоузеф Мускат, който толкова обичаше разследващата журналистка Дафне Каруана Галиция, че си затвори очите, когато тя отиваше нагоре към рая, след като взривиха колата й.

И така нататък. Да не задълбаваме повече.

Както се вижда от статистиката, която уж била суха наука, доста от горните случаи са свързани и с мокри поръчки, с вземане и даване, с оставки или оставане "за неопределено време". Има достатъчно "дайвърсити", т.е. разнообразие в асортимента на политическата търговия, във витиеватите обяснения на "асорти" социолози, политолози и особено антрополози, които проникват до най-деликатните гънки на човешката политическа душа.

Елиас Канети, нашият русчуклия, с когото толкова се гордеем, бил осенен от мисълта да вникне дълбоко в една материя, свързана с масите . Това станало в един хубав ден за английската демокрация през 1924 г., когато 20-годишният Канети вече е намерил убежище в този хубав град, силно свързан с Маркс и Енгелс. От този ден Канети разсъждава и пише цели 20 години за масите. Но много бързо разбрал, че не може да пише само за тях, без да засегне въпроса за властта. И за взаимоотношенията между двете страни на този сложен обществен медал, по-късно детайлно обяснен от гореспоменатите професии, свършващи на "-ози". Както знаем от старата и новата история, отношенията между масите и властта могат да започнат бурно като в първа брачна нощ и да завършат също толкова бурно, както при шумен развод на площада. Жалко, че Чаушеску и Кадафи го разбраха толкова късно. Нямаше, изглежда, приятелски антрополози край тях в сюблимния момент. А на Канети не му остана време да напише и за обратния вариант: Власт и маси (с малка буква). Но да не задълбаваме.

Колкото до нас, остава ни половин гордост от половината Нобелова награда на русчуклията, който се е чувствал австриец, а не българин, меко казано. Но все пак може би имаме право да претендираме за 50% от славата му, заради това, че половината от космополитния гений се е оформил в детството му по някогашните улички на Русчук. По тях е бродил и духът на нашия Джонатан Суифт от котелското село Медвен, кръстен като Джендо (Захарий) Стоянов, планирал Съединението на България през 1885 и написал българската Библия на свободата, известна като "Записките...". Суифт не е доживял да види как овчарчето Захарий се е научил да чете под едрите звезди на Добруджа, как става поборник и накрая се издига до кореспондент на лондонския гръмовержец "Таймс" и до поста Председател на българския парламент. Очевидно този човек с убийствен език не е бил Проста Медвенска Пушка (ПМП). Възможно е и затова да е свършил зле след посещението си в Париж. Причината била уж лек перитонит. Враговете му тогава още не са имали балкански "Новичок". Бил е едва на 39 години.

А Канети напуснал навреме нашия многоезичен Вавилон още като дете и е живял последователно във Виена, Лозана, Париж, Лондон и накрая умира в Цюрих на 89 г. Напълно е възможно това да е удължило живота и творчеството му. Все приятни градчета за писане и размисъл.

По времето на Захарий и на Канети в Русе са се говорили шест езика, спомня си Нобеловият лауреат, между които български, румънски, турски, руски, немски и Ладино (на нашите евреи от Испания). Шестият може и да е бил ромски, тогава наричан цигански. Канети, сефарадски евреин, по-късно пише на немски, за разлика от Захарий, който се привързал към френския. Стотина години и 20-30 демократични български правителства по-късно, една млада, красива и устата телевизионна журналистка от същия Русчук беше убита от тип, чиято етническа група и психическа настройка образуват юридическа загадка, която днес дори и лингвисти като Канети и Джендо не биха разбрали. Както и ние. Вероятно защото атмосферата над Русе от Чаушеску насам е толкова замърсена, че никаква логика не може да я пробие. Но да не задълбаваме.

Апропо, автобиографичният опус на нашия Канети се казва "Спасеният език". Но на английски може да звучи и като "Освободеният език". Случайно или не, на практика езикът на онова красиво момиче, журналистката от Русе, беше "завързан на фльонга" като усукания револвер от скулптурата пред сградата на ООН в Ню Йорк, а тялото й захвърлено в канавката. Убиецът й, казват, бил чалнат...

Както и да е. Теориите за оставките от Калигула насам са много и все добре аргументирани. Не можеш да напуснеш "Титаник", когато айсбергът наближава. Не можеш да изоставиш "масите". Трябва да си силен и амбициозен като Чингиз Хан.

Либералните трактати за оставката като символ на благородство и здрав разум са за английски аристократи и ученици на женевеца Русо. Неговите приятели още казват, че оставката е за благородници, а оставането - за неблагодарници. Но да не влизаме в тази деликатна материя. Трябва да спасяваме "Титаник".

Интересно откъде на великия реалист Джон Стайнбек от Салинас, Калифорния, му е хрумнала идеята, че всеки политик, задържал се дълго на власт, омръзва на "електората" след максимум два мандата. В прочутото си есе за Америка и американците, той казва, че дори Франклин Делано Рузвелт (ФДР), вероятно един от тримата най-велики американски президенти, е принуден да се оттегли от властта по средата на четвъртия си мандат, защото е втръснал до гуша на електората. Въпреки, че е спасил Америка от Голямата депресия и я е превел победоносно през втората световна война. Точно като в онази приказка за дългия брак: накрая нещата често стават нетърпими.

Случайно или не, най-прочутият роман на Стайнбек разказва за Голямата Депресия и се казва "Гроздовете на гнева"(1939), известен у нас и като "Гневът на мравките". Очевидно и в двата варианта акцентът е върху гнева, а не върху гроздето. Ясно е и кои са мравките. А последният му роман (1961) е "Зимата на нашето недоволство". Акцентът не е върху зимата.

Апропо, крайречният булевард в Източен Манхатън в Ню Йорк, висящ над Ийст Ривър, носи името на Франклин Д. Рузвелт - най-големият строител на Америка от Двайсети век. Случайно или не, по асфалта на именно този булевард често има най-много и най-дълбоки дупки.