ЕНЧО ГОСПОДИНОВ
Някъде през 1983 г американският телевизионен канал ЕйБиСи излъчи потресаващия филм "На следвашия ден" ("The Day After"), в който Джейсън Робардс изигра трагичната роля на лекар в Канзас, станал неволен свидетел на "края на света" - от радиацията, след размяна на ядрени удари между Съветския съюз и САЩ. През тези години на Картър, Брежнев и Рейгън, повечето генерали във всякакви униформи, дипломати от всякакъв ранг и коментатори от всякакъв цвят пламенно обсъждаха какво ще остане след една ядрена война с новите тогава неутронни бомби. Мнението беше единодушно: напълно запазени градове, заводи и фризьорски салони, но без хора.
Филмът завършва с бавно почерняващ екран на оттегляща се назад камера, а от чернотата се чува отчаяният глас на професор Хъксли от местния университет, който отчаяно вика в нищото: "Има ли някой там? Има ли въобще някой?"
Този филм, както още десетина други произведения на екранното, сценичното и белетристичното майсторство още тогава ни напомни, че понякога изкуството изпреварва реалността. А пожарът миналата седмица край река Припят в Украйна ни припя старата песен, че лидерите от Тутанкамон насам обичат да послъгват. Този пожар край Чернобилския "саркофаг на късата памет" ни припомни, че когато белята стана през онзи фатален 26 април на 1986 г., бащата на гласността и перестройката Михаил Горбачов не намери кураж да даде гласност на страшната новина. Години по-късно, един от неговите наследници също се изтерза в двоумения какво да каже - и кога - за трагично потъналата ядрена подводница "Курск" през август 2000 г. в Баренцово море.
За да не помислите, че този модел на гласност е практикуван само в пространството "отсам и отвъд Урал", може да си спомним още, как Хари Труман витиевато обясни защо са хвърлени бомбите в Хирошима и Нагазаки, когато Япония вече беше на колене; защо Дрезден беше изравнен със земята, когато Германия беше вече смазана от съветските и съюзническите войски; защо Чърчил, този голям любител на България, нареди София да се бомбардира и да бъде превърната в картофена нива, при което загинаха невинни цивилни, а не братовчедите на Хитлер; защо за инцидента в американската ядрена централа "Три Майл Айлънд" през пролетта нa 1979 гласността също беше в скромни количества в първите часове на белята и доведе до много първоначална бъркотия... Както и у нас никой не каза нищо в онези черни Чернобилски дни, когато народът ходеше по манифестации да поздравява една група каскетлии, махащи очарователно от Мавзолея на маршируващите пред него деца и знатни тъкачки, част от тогавашния електорат. Услужливи генерали, лекари, министри и медии с намордници обясняваха по всички азимути на пропагандата, че всичко, изредено по-горе, е било напълно оправдано, необходимо и безопасно.
Атаката на неизвестния доскоро вирус срещу целия свят изглежда събуди леко дремещия инстинкт на маса прогресивни и обичащи демокрацията лидери, които искаха да ни убедят, че няма нищо страшно, или да отхвърлят самата възможност за появата на нещо неопознато и страшно. Д-р Тръмп извървя видима еволюция от отицанието на вируса и добре подготвената и защитена Америка до милите препоръки верноподаниците да си инжектират дезинфектант или да пийнат малко белина привечер вместо чаша бърбън. Предполагаше се, че "избелването отвътре" ще прочисти както обикновения човешки организъм, така и този на целия електорат и на държавата преди изборите наесен. Нашият някогашен колега, отлично образован и добър майстор на словото Борис Джонсън, уволняван от два престижни вестника за пестеливо отношение към истината в статиите си, също убеждаваше разединените жители на Обединеното кралство, че работата не е толкова тревожна... Докато не го взеха в болницата. След което и той смени тона.
Други храбри лидери като Майор Болсонаро в Бразилия и проф. Д-р Лукашенко в Беларус ни дават кураж с още по-смели изказвания по въпроса. На много лекари в тези страни им настръхват косите по оплешивелите от знания глави, като чуват какви ги приказват избрани или по-малко избрани водачи на стадото, което очаква стадния си имунитет..
Други пълководци, в многочасови "брийфинги" и безконечни монолози дават мъгляви отговори на висок процент неясни въпроси, идващи предимно от пернати създания, отгледани в редакционни курници.
А иначе в журналистическата практика "брийфинг" етимологично предполага кратка среща за споделяне на важна информация или бързичка сесия от въпроси и отговори между "двете заинтересовани страни в диалога". "Brief", в нашенски смисъл е не повече от 3-4 часа, за да разберем някои важни стратегически дела в Европа и зад Урал.
Подобно образоване на прогресивния и лоялен електорат може само да се приветства. Който има уши, да слуша. От повечето политици винаги може да се научи нещо. Както и от мнозина пригласящи им титулувани професори, които ни помагат да се ориентираме по-добре в джунглата от сложни проблеми на съвремието. Дори Франсис Фукуяма слуша и мълчи, надявайки се вероятно теорията му за "края на историята" да се материализира по някакъв начин.
Проблемът е, че понякога добре облечените неистини лесно се превръщат в демагогия. Според древните гърци, тази наука имала за цел да вкара демоса (народа) в стратегията на сладката заблуда с цел да се печели влияние. Ние скромно предполагаме, че това не се отнася за нашите географски ширини, а е само обичайна практика в страни, с които стоим редом (по азбучен ред) в залата на Общото събрание на ООН: Бурунди и Буркина Фасо. Именно тяхната политическа практика са имали предвид древните гърци и сегашни наши комшии.
Ние не знаем колко и дали се е терзал Хари Труман след изпепеляването на Хирошима и Нагазаки. Нито какво е усещал в дълбоката си руска душа Горбачов, когато се е пекъл на огъня на колебанието да каже ли бързо истината за Чернобил или да я остави за по-късна гласност. Както не знаем и за терзанията на нашите лидери преди 34 години, когато в последните дни на април 1986 хрупахме свежи марули с добре изстудена перлова ракийка, докато медиите ни говореха за свежите идеи на Априлския пленум.
Лъжата често е грозна, но тя има една красива и съблазнителна сестра - демагогията. Както повечето съблазнителки, обаче, демагогията е ненадежден доживотен партньор.
А некадърникът е постоянно зает с търсенето на виновник, който да оправдае обеднялата му мозъчна или духовна функция, както беше обеднял оня уран в бомбите над Белград (пак през пролетта) преди 20 години, от които Милошевич не пострада много, но обикновените белградчани - да. Работех там по време на войната, та съм го видял с очите си. Но да не задълбаваме.
Но идва ли всичко това да ни подскаже, макар и с късна дата, че отричането или премълчаването на една истина само задълбочава лъжата. И не може ли някак си вместо дезинфектант или белина докторите да инжектират във вените на по-любвеобвилните политици малко серум от повечко скромност и почит към истината? Би било интересен експеримент. Може първо да го изпробват на някой като Борис Джонсън, който вече има вероятно някакъв имунитет след една седмица лечение, да е жив и здрав.
Защото историята ни е завещала един драматичен катарзис в душата на Албърт Айнщайн след кошмара на Хирошима и Нагазаки. Както вероятно е станало и в душата на академик Андрей Сахаров, който от (термо)ядрени проекти премина към по-сложната материя на човешката душа и човешките права....
Някои още са способни да се терзаят. Те обаче не са от групата на Майор Болсонаро. Но да не задълбаваме...
И понеже сме във времена на коварен вирус, може би е добре да си спомним за един велик французин, много вещ в тази област: Луи Пастьор. Той е смятал, че в бутилка хубаво вино се съсдържа повече философия, отколкото във всички книги на света. Майтап няма, това са негови думи. Съгласни сме. Но по-важно е да не забравяме, че посланията му към нас са още по-ценни днес. А именно, че "шансът винаги е в полза на подготвения ум", и че "науката приближава хората до Бога". Това второто е особено важно за политиците, които обичат да целуват икони и попски ръце.
Странно или не, но тези дни изкуството пак изпревари действителността. Старите динозаври Мик Джагър, Кийт Ричардс и останалите двама от "Ролинг Стоунс" пуснаха един нов хит малко преди вируса . Песента се казва "Живеейки в град-призрак" ("Living in а Ghost Town"). С младежки плам почти 77-годишният Мик пее "Аз съм призрак, живеещ в град-призрак... И отивам наникъде..... И да ме търсиш, няма да ме намериш." А до него Кийт, който опровергава медицината от Хипократ насам, че алкохолът и цигарите са вредни, тича с пръстите си по грифа на китарата. "Камъните" още се търкалят, но посланието на песента е много тревожно за все още живите.
И за да има етнически баланс в цялата история, ще завърша с една стара мъдрост, в която великият пълководец Чапаев пита ординареца си Петка: "Петя, знаеш ли какво е неутронна бомба"? "Нет, Василий Иванич. Не знаю..." "Представи си тогава, Петя, че цялата земя е покрита с кашони водка". "Е, и..." пита недоумяващ Петка. "Представи си, сега, Петя, че няма кой да я пие..."
Няма никой. Въобще няма никой.
