Енчо ГОСПОДИНОВ
Две събития се изнизаха тихо и кротко миналата седмица, докато се стараехме да спазваме социалната дистанция и да маргинализираме вируса: Първи май и първият карантинен полет от София до Лондон с наши герои на капиталистическия труд, които литнаха в небесата на път за вечните ягодови полета на Обединеното кралство. Така се пееше в "Strawberry Fields Forever" на "Бийтълс", с чиято музика отраснахме.
Като се замисли човек, още от Тутанкамон насам Трудът и Капиталът са се усукали в една странна симбиоза, в която и до ден днешен има много противоречиви и странни елементи. И колкото и сладкодумно - и умно - да го обясняват антрополози, социолози и геолози, дълбаещи недрата на човешката душа, тези странности понякога ни карат или да се усмихваме иронично, или да отронваме по една скромна политическа сълза за "сегашното състояние на съюза", както казват нашите братя американци, а също и в Брюксел.
Например празникът на труда и международната работническа солидарност е роден преди 134 години в Чикаго, преди още Алеко и износителят на гюлово масло Бай Ганю Сомов да го посетят. Интересното е, че тази солидарност с "презрените парии" и "роби на труда", както се пееше някога, се роди именно в страната, чието име се свързва с най-ефективната форма на капитализма. Която на свой ред направи Америка за някакви си два века най-богатата и най-мощната държава, поне през последните стотина години. Докато Древна Елада с Аристотел и Сократ доскоро се гърчеше в конвулсиите на финансовата криза от 2008. А нейната северна съседка, с уж 1339-годишна история все още търси изгубеното си време и най-ефективния модел за стопански и социален напредък. Но да не задълбаваме. Понякога реалността обича да се подиграва с историята и историците
Може би е обнадеждаващо, че в тези чумави времена, поогладнели източноевропейски гастарбайтери имат възможност да покажат един вид работническа солидарност с великия народ на Великобритания и нейните фермери. Изгодно е и за едните, и за другите. Едните ще берат ягодите, други ще ги ядат, както би казал Карл Маркс, който наблюдава изкъсо всичко, оттеглил се във вечен покой в лондонския район "Хайгейт". Но така или иначе, в някаква форма капиталът и трудът съществуват паралелно и понякога дори се контролират взаимно чрез услужливи профсъюзи. Склонни сме да вярваме, че в нашия континент това се прави в интерес на световния мир и социалния напредък на по-новите членове на Евросъюза, отскоро напуснат от един по-стар член на същия.
Вероятно е добре, че скромни труженици от обезлюдели наши селца и градчета могат да си намерят работа по ягодовите полета отвъд Ламанша. Някои наричат това глобализация. Например Китай произвежда почти всичко за почти всички, докато останалите предимно внасят от него. Сега някои го обвиняват, че "поднебесната империя" експортирала не само телефони, 5G технологии, патици (и мисирки) по пекински, но и коронавируса. На свой ред китайците отричат тези обвинения, докато продават на света маски, лекарства и почти всичко останало. Изглежда, че глобализацията ни усука заедно не само чрез труда и капитала, но ни циментира и с вируса, за да стане светът най-сетне общ дом за всички, които не знаят къде ще му излезе краят. За всеки случай най-известният инвеститор в света Уорън Бъфет си продаде акциите в четирите най-големи американски авиокомпании, преди да заключи вратата отвътре на дома си в Омаха, Небраска. Той е на 89 г., от рисковата група е, и се самомаргинализира. Това се случи на 2 май, денят на международната инвеститорска солидарност.
Междувременно (велико)британските фермери, повечето от които не знаят загадъчното значение на абревиатурата ТКЗС, призоваха многохилядните си безработни сънародници да излязат на полето, да подишат чист въздух докато садят картофи или берат ягоди, спазвайки три ярда и четири инча разстояние помежду си. Освен това, аргументираха се те, така ще покажете вашия патриотизъм в трудни за Британия времена, ще почувствате лично интернационализма, работейки рамо до рамо с помургавели от слънцето братя роми от България и Румъния , с русокоси поляци и украинци, дошли на помощ от безбрежните си степи, и ще научите какво са имали предвид Маркс и Енгелс, призовавайки пролетариите от всички страни да се "съединяват". А също и какво означава "принадена стойност", която изглежда определя кой ще бъде беден, и кой - не толкова. Вслушвайки се в този призив, на ягодовите полета излязоха осем безработни англичани, трима шотландци, един от Уелс и двама от Северна Ирландия. Те обаче казаха, че правят този жест за Кралицата, а не в чест на Първи май.
В кратък репортаж на БиБиСи преди няколко дни, камерата показа с каква мъка един синеок англичанин се навеждаше да сади аспержи в сухата пръст, докато на три ярда и четири инча от него една смугла балканска красавица сръчно вършеше същата работа, но без да въздиша. Изглеждаше, че има дълбоки пролетарски различия в различните части на Европа. Но да не задълбаваме.
Подобна гледка навява смътни исторически спомени за дълбоката връзка между хората и земята. Особено що се отнася до интелигенцията. На Жан-Жак Русо, този велик гражданин на Женева, се приписва повика да се обръщаме назад към природата, но не за да оградим парче земя и да кажем "това е мое", а за да станем по-морални, повлияни от природната хармония. Много по-късно, по времето на Културната революция в Китай през втората половина на Двайсети век Мао изпращаше интелектуалците да садят ориз, за да преоткрият корените на революцията, а десетина години по-късно Пол Пот нареди централният площад в Пном Пен да бъде изоран и засаден със зеле. Между зелките се търкаляха едри банкноти, защото парите бяха забранени, а Централната банка - разбита. Трудът и капиталът бяха навлезли в решаваща схватка, но в исторически план и това не трая дълго. Дойде времето на Дън Сяопин, дребничкият китаец и майстор на покера, който сътвори магическата формула на народния капитализъм. Днес Председателят Мао може би вижда отгоре как милиардерът Джак Ма от "Алибаба" е новият символ на Китай, който дърпа уверено конците на световната търговия, без да е садил ориз. Превратности на политическата философия. От Лондон Маркс и Енгелс не дават обяснения как се извърши тази метаморфоза.
Но колкото и да е деликатно за разискване, някъде в гънките между труда и капитала се крие крехкото цвете на заплащането на труда. Хенри Форд, който без да е познавал лично Рене Декарт, е заменил прочутата му фраза за връзката между мисленето и съществуването с нещо като " струваш толкова, колкото заработваш". Звучи доста съмнително, особено ако си скромна шивачка в някое българско цехче по гръцката граница, където собственикът с принадената си стойност живее в приятен хотел в Сандански, а труженичката получава по 500 лева, докато си тананика "вий творци сте на благата, да живей, живей трудът..."
Някои философи смятат също, че трудът облагородявал. Зависи, бихме добавили: от вида и заплащането му. Няма много благородници, прекарали живота си в цепене на скали в някоя каменна кариера.
Понякога приписват на българина свойството, че не обичал богатите. Подобно твърдение има съмнителна стойност. По-скоро никой в света не обича забогателите крадливци, които трупат милионите си по престъпен, несправедлив или неморален начин. Което често е едно и също. Не вярвам някой да завижда на заможен лекар, инженер, агроном, предприемач или композитор, който честно си е изкарал парите, плаща си данъците и не парадира с дузина автомобили в гаража си, всеки от който струва по един милион евро. У нас в повечето случаи собствениците на подобни гаражни колекции с бутикови автомобили са хора, които са регистрирани като безработни, а автомобилите са подарък от майките или бабите им.
Както каза неотдавна един мой бивш колега, България никога не е била толкова богата. Абсолютно вярно, ако се съди по бутиковите автомобили на "регистританите безработни", тихо плъзгащите се асансьори в тихите 600-метрови апартаменти в тихите райони на бялата ни столица. В чиито "луксозни" села край Южната дъга още няма, и май никога няма да има, канализация. Дори такава, каквато са имали и римляните в древни времена. Ето защо мнозина смятат, че проблемът не е в многото богатства в богатата ни държава, а в разпределението им. Тук е заровено кучето, както би казал някой разследващ журналист, преди да му запалят старото фолксвагенче, да го пребият с железни пръти или да го смажат на някое кръстовище. Но да не задълбаваме.
През 60-те години на миналия век в Добруджа децата трябваше да работят през ваканциите на полето, заедно с възрастните. Всички деца, българчета, турчета и циганчета. Тогава последните още не знаеха, че са роми. Хелзинкският комитет го нямаше, а на децата беше разрешено да работят по 8-10 часа на ден, особено по време на жътва. Или когато се беряха овощните градини. Или царевицата наесен. Никой не смяташе, че детският труд е нелегитимен. Нямаше мърдане от всякакъв вид бригади. Но съм запомнил, че още в онези времена на герои на труда като Стаханов и Николай Мамай, идващи от речите на Никита Сергеевич Хрушчов, на подобни добруджански герои-първенци в труда, наградата за Първи май беше или един син дочен костюм от 6.80 лева, или чифт нови гумени цървули за 2.70 лева, с които да броди този герой в дълбоките бразди на чернозема и да сее, копае или жъне. Сей земеделецо, днес му е времето, казваха от гордото БЗНС.
Но председателят на ТКЗС-то го награждаваха за Първи май с 10-дневна екскурзия до Москва, Ленинград, Рига и Талин. Плюс нова "Волга"- черна - с шофьор. Подобно разпределение на благата тогава раждаше предимно вицове, а днес остро недоволство и гняв. И май това е единствената разлика. Всичко останало си е както от времето на Тутанкамон. За равен труд, различни блага в глобализирана Месопотамия и Египет.
Ето така в тези деликатни гънки на икономическата материя останаха скрити още по-деликатните взаимоотношения между труда и капитала, между безработицата, вируса и ягодовите полета, където плащат вероятно по хиляда паунда на месец да пълниш по хиляда щайги със сочни ягоди на ден, докато си тананикаш "Интернационала". Подобни сложни житейски казуси навремето раждаха политически фолклор, в който се казваше, че когато му дошло времето, Дядо Карл (Маркс) завещал Капитала на Западна Германия, а на Източна оставил само Комунистическия Манифест. Много бивши източногерманци смятат, че все още е така, че те от 30 години работят колкото братовчедите от ГФР, но получават по-малко. И са гневни. И ги избива на ксенофобия и други пречупени работи...
А в това време по-философски настроената работническа kласа по родните Балкани смята, че отдавна е минало времето на "залудо работи, залудо не стой"; че работа ще има и след 300 години, но нас няма да ни има. В братска Хърватска, с която понякога ръководим успешно делата на Съюза, имат една далматинска пословица:"Ако видиш да се неко одмара, придружи му се...." Превод едва ли е нужен, но за всеки случай, понеже сме франкофони: "Ако видиш някой да се излежава, присъедини се ..."
А в братска Црна Гора, както казваше нашият учител Любен Каравелов, има още по-сладка легенда. Според някои мои сръбски приятели, красивите черногорци (и от двата основни джендъра), били най-мързеливият народ в света. И за илюстрация се привежда следният пример: събужда се една сутрин към 11 черногорецът Перо, звъни на началника си и най-културно го уведомява, че днес няма да отиде на работа. "Защо бре, Перо?", пита леко раздразнен отсреща началникът. "Защото снощи сънувах, че съм работил цяла нощ, и се събудих много уморен...", смирено отговаря нашият Перо. Естествено, на подобна легенда следва да се гледа с дълбоко подозрение, тъй като: a) тя идва от съседите, b) много черногорци са работливи като дългогодишния си лидер Мило Джуканович, който е фантастично богат от работа с мотиката в народната нива, и в) защото е известно, че ние на Балканите сме най-големите работяги. Особено когато става дума за дълги банкети. А един черногорски моабет трае колкото една добруджанска сватба - от вторник до вторник, ако се вярва на Ивайло Петров.
Именно по този повод в някогашна Добруджа казваха, че и най-красивата мотика е по-отблъскваща и от най-лошия банкет, особено ако е на държавна софра. Споделих това с моя приятел Д-р Рацо Миянович от Черна Гора, с когото се борехме заедно за мир по време на 7-годишните югославски войни, и той каза, че е съгласен с горното заключение. Само допълни, че думата "труд" със сигурност идва от "трудно, мъчително, работа, хамалогия и т.н." За облагородяване не спомена докторът, който след пенсионирането си започна да играе футбол. Но да не задълбаваме.
И понеже темата за специалните отношения между труда и капитала е вечна, особенно в частта й за принадената стойност, понеже ягодовите полета зреят, а няма кой да ги бере в една глобализирана Европа, и понеже гладът не признава граници, вируси и карантини, а европейските ни ценности и без това предполагат свободно движение на хора, идеи и особено на капитали, приемаме, че всеки има право да забогатее, там където му предложат пари. Много пари. За едни те могат да бъдат няколко милиарда барабар с цялата банка, в която са, за други - като свободните братя роми - няколкостотин паунда месечно, плюс сандвич за обяд и една хубвава ягодова песен на пролетариите по рождение и законни милионери (поради таланта си) Ленън-Маккартни. Първият, който вече е като Дядо Маркс в друг свят, имаше една песен, която се казва "Power tо the People". Дайте власт на народа. Може и малко ягоди за десерт, ако останат.
И накрая на историческата сцена идва един дребничък шотландец, някога най-богатият човек в света, на когото дори Джон Пиърпонт Морган е завиждал дълбоко и искрено. Приказно богат, колкото всичките арабски шейхове, индийски махараджи, български, руски и американски олигарси и дарители на по 200-300 маски за изнемогващите лекари. Този човек се казва Андрю Карнеги. Най-големият баровец за времето си в истински ценности: стомана и заводи край Питсбърг, Пенсилвания. Имоти и скъпи сгради из цяла Америка. Замък в родната Шотландия. И голф игрища. И знаете ли какво прави този човек след няколкогодишно другаруване с хора като Марк Твен и Уудроу Уилсън? Става друг. Маргинализира се финансово. Оставя малко пари на дъщеря си, продава стоманолеярните си на завистливия Джей Пи Морган за 500 милиона долара (сигурно към 500 трилиона днес, кой може да каже), и започва да връща парите си на тези, от чиято кървава пот ги е спечелил. Дава и едно силно дипломатическо рамо на България след Междусъюзническата война през 1913, когато анкетната комисия на фондацията му се застъпва за правата на нашите хора от обезбългарените ни и изгубени територии. И до днес тази фондация още раздава пари за бедни, за ваксини, за университети и библиотеки, концертни зали и училища. Понякога дори за ягоди.
А преди да умре, написва в прочутото си "Евангелие на богатството": "Който умре богат, умира опозорен!"
Но да не задълбаваме. Много е краен Карнеги в завещанието си и може да обиди някои банкери. Нека го кажем по-просто: да има достатъчно за всички.
