ЛОНДОН:
ПОВЕЧЕ КОЛЕДНО, ПО-МАЛКО КОВИДНО
Общото между британската и българската столица е вирусът. Всичко останало като че ли е различно. Разказът тук е повече върху приятните усещания, а не обсебен от пандемията.
Енчо ГОСПОДИНОВ
В един момент ми писна от софийската пандемия и реших да видя как я карат англичаните по време на тяхната. Викам си, "може пък да са по-оптимисти от нас, стара империя, много култура изсипана в лононските музеи, барове и паркове, много талантлив журналист от Джонатан Суифт и Даниел Дефо насам", както говореше в единствено число за лисиците един герой на Радичков. Много бира тече нагоре-надолу по пъбовете, за разлика от Темза, която тече предимно в една посока... Надявам се и снимките, които изпращам на моята редакторка, да кажат повече от думите, както гласи едно новинарско правило.
И така, започвам от една ведра културна институция: лондонския хотел "РИЦ" на Пикадили, до Грийн парк. Защо е културна институция? Според скромното ми мнение не само заради историческата роля на този прочут хотел, където крале, принцове, херцози, кино-и-литературни звезди и красавици са решавали съдбините на света или са изпивали тонове шампанско и уиски. Не само заради великолепната вътрешна архитектура с всичкия си блясък и изисканата публика. А най-вече заради прочутия в цял свят бар "Риволи" на първия етаж, където по един много културен, изискано-скромен и ненатрапчив начин спокойни мъже и жени разговарят дискретно, какъвто е бил и чарът на буржоазията от векове насам, ако използваме саркастичния израз на Луис Бунюел в един от неговите филми. Пийват си те мартини или шампанско, уиски или даже чай, обгърнати в туид и стара слава. Липсват само две неща: дим от ароматни пури и "Файнаншъл таймс" или "Дейли Телеграф". "По здравни причини", казва ми един също изискан келнер, когато му поисках вестник, да се информирам, докато си пия питието. ( Не беше чай). Вече не предлагали вестници, много вирус се криел между страниците. Останах си само с питието и със старите читателски спомени отпреди пандемията.
Както много от читателите вече знаят, тази архитектурна икона-кокона носи името на създателя и собственика си Сезар Риц, швейцарец с тънък усет за пари, лукс, красота и история. Влизайки в занаята като сервитьор, той имал "не много тънки мустаки", но гарнирани с дебел портфейл, направен с упорит труд и (само веднъж) с елегантна финансова шмекерия, в които сега няма да задълбаваме. Така или иначе, след като построил един великолепен хотел "Риц" в Париж, повторил същото и в Лондон през далечната 1906 г. Успехът бил феноменален. Цялата френска и английска аристокрация се изсипвала на тълпи в хотелите му, където имало великолепна кухня, удобни стаи, мълчаливи келнери и дискретни красавици. Както е известно още от времето на шилеровия Вилхелм Тел, швейцарците не само могат да стрелят точно с лък, но и особено много почитат чистотата - на духа, но и на тялото. И може би като тънък намек към странния английски обичай да се мият от два различни крана - за топла и студена вода - в една мивка или вана, мосю Риц дарил англичаните - за първи път в историята на местното хотелиерство - с алпийска изненада: всяка стая да си има баня. И то със смесител за топлата и студената вода във ваната, представете си. Той, също така, научил английските аристократи да се хранят с далеч по-изисканата френска кухня. Това се дължи най-вече на талантливия му главен готвач Огюст Ескофие, (също мустакат) французин, описван в хрониките като "ресторантьор и кулинарен писател".
Жалко, че тези двамата не са прескочили до София в онези години. Вероятно са прочели описанията на Константин Иречек за нашата не много "бяла столица" в онези следотомански времена, пълни с дълбока кал...
Но да продължим напред, както казва Кубрат след пердаха с Кличко.
Английският крал Едуард VII толкова харесвал хотел "Риц", че си организирал партита в него, станал патрон на хотела и нямал нищо против да яде черен хайвер с голяма сребърна лъжица от още по-голяма купа, също сребърна. Макар че руският цар, който му пращал хайвера, смятал, че среброто променя вкуса на черните зрънца. Но руските дворяни прощавали великодушно тази кулинарна неосведоменост на английските си братовчеди. Подобни "луксозни истории и глезотии" вдъхновили английските вестникари от "Флийт стрийт" да титуловат Сезар Риц "Крал на хотелиерството и хотелиер на кралете."
Чарли Чаплин също обичал това вълшебно място и често се навъртал в "Риц", преди да се пресели в Холивуд, а после в Швейцария, където Маккарти и маккартизмът не можели да го достигнат... Мастити историци веднага ще ви напомнят, че "българофилът" Уинстън Чърчил, генерал Шарл де Гол и генерал Айзенхауър също са се срещали в Риц да обсъждат деликатни моменти от Втората световна война. Руската балерина Анна Павлова е танцувала пред най-най-най- гостите на хотела, а години по-късно все още младите момчета от "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс" си устройвали гаргантюански вечери и запои в бар "Риволи", "най-прочутата обществена библиотека наоколо". Добро място за репетиции и нови композиции.
За разлика от тези непостригани бонвивани, които не обичали лимонадата, Маргарет Тачър, като всеки сериозен британски политик, избрала да прекара последните дни от живота си в "Риц", където и умряла. Добър избор за последна житейска резиденция.
Мен ако питате, а и да не ме питате, "Риволи" е най-хуманното и културно място в "Риц". Можеш да четеш, но можеш и да не четеш, както казват шопите край софийската Южна дъга. Можеш кротко да попийваш, слушайки мноооого тихата музика на Шопен или някой друг майстор като него. Можеш да мечтаеш и да пратиш "the fucking virus" (извинете за израза) на майната му след третото уиски или четвъртата чаша шампанско. Точно това направи съседът ми по маса, целият в туид, с червендалести британски бузи и искрящи от шампанското очи. Напомняше на стар английски вицекрал на Индия...
Културният "слой" на бар "Риволи" идва и от изтънчения вкус, с който е обзаведен, от картините и декорациите по стените и от съвършения британски уют. Един от най-талантливите журналисти на БиБиСи, Джеръми Паксмън, обяснява защо английските къщи, барове, замъци и прочие места за всекидневен труд са толкова уютни: векове наред англичаните били принудени да се крият от лошото време и непрестанните дъждове или мъгли. Тази принудителна миграция "отвън навътре" довела до солидни традиции в търсене на уютно убежище в живота, където можеш да прекараш голяма част от него на кожения фотьойл във вишневочервено, до горящата камина и с кашмирено одеало на краката. На масичката до "лорда" се кипри красива гарафа с уиски или шери и последният брой на "Таймс" или "Дейли Телеграф". Навън нека да си вали като в "Сто години самота" на Г.Г. Маркес.
Бар "Риволи" е наистина тих като обществена библиотека. Вероятно името му идва от прочутата парижка улица "Риволи", една от най-красивите във френската столица. На няколко преки от нея, до площад "Вандом", е и парижкият "Риц", където някогашният огнен репортер, романист, пияч, женкар и скандалджия, известен като Ърнест Хемингуей, обичал да отсяда често. Даже като военен кореспондент бил първият, който се настанил в Риц веднага след като градът бил освободен от нацистите. Поради това много от по-скромните и с по-малки редакционни бюджети репортери започнали да се майтапят с Хемингуей, наричайки репортажите му "Известия от Риц..."
Питах по-миналата година шефа на бар "Риволи" в лондонския "Риц" чия е била идеята за неговото обзавеждане. Не можа да ми каже. Историците на изкуството и на хотелиерството казват, че барът в първоначалния си вариант е копирал стила на луксозните вагони на "Ориент Експрес". Днешната елегантност обаче, с разкошната щедрост в стил "Ар Деко", е смесица от алабастър, злато, сребро, "Мурано"-стъкло и облицовка от скъпи и редки дървесни детайли, плюс една от най-прочутите картини на полската художничка Тамара де Лемпицка. Самата тя хубавица, Тамара прекарва живота си между Санкт Петербург, където съпругът й бил влиятелен и не много беден адвокат. После става прочута майсторка в стила "Арт Деко". Докато сменя четките и боите, талантливата Тамара сменя и мъжете в живота си било като любовници или съпрузи. Нещо като американката Памела Хариман, бивша посланичка в Париж, която сп. "Икономист" описа някога като "еднакво веща между чаршафите и в дипломацията." Деликатно описание за висш дипломат, наистина.
Тези изящества в бар "Риволи" създават усещането, че човек се шмугва от уличната врява на "Пикадили" в нещо като бижутериен "кафез от злато и други шедьоври"... Навън остават дъждът или мъглата, или пък жежките юлски дни. Вътре са студените коктейли и тихата хармония. Лукс и "декаданс". Както казва самият Сезар Риц, стандартът на обслужване на това място изисква от сервитьора "...да вижда всичко без да гледа; да чува всичко без да слуша; да бъде внимателен без да е сервилен; и да очаква всичко без да е самонадеян..."
Според швейцареца Риц именно по тези критерии трябва да се съди за всеки бар, ресторант или хотел. Оттук и уюта, чистотата, дискретността и финеса в част от българските барове , в които все още се радваме, че понякога тоалетните са чисти, а има и хартия за ръцете... Но тази ирония вероятно принадлежи на някой "българофил" като Сър Уинстън, който искал да превърне София в картофена нива по време на бомбардировките в 1941-43 г.
Естествено, този уют и тих шепот има своята цена. Нито хотелът, нито барът се съобразяват със заплатите на английската работническа класа, чийто опит някога са изучавали видните "антрополози на световния пролетариат" Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Вероятно основният труд на Маркс не случайно се нарича "Капиталът"... Тези двама мъже са прекарали значителна част от живота си в Лондон. Маркс остава там за вечни времена, а прахът на Енгелс е разпръснат над Бийчи Хед край Ийстбърн.
Когато излезете от "Риволи" и завиете наляво към района "Мейфеър", ще се потопите в друг вид съблазни: тук са магазините на модния бизнес, на "Луи Витон" и "Гучи", на "Кристиан Диор" и на "Версаче" както и на десетки други бляскави сгради на модните законодатели. На "Бонд стрийт" и "Ню Бонд стрийт" рядко ще видите нещо, което да ви напомни за "Братчетата на Гаврош", по-скоро може да срещнете Ал Пачино да излиза от филма "Домът на Гучи" и да тръгне към "Риволи" за един хубав английски следобеден чай... Или нещо течно със златножълт цвят...
До великолепната сграда на "Луи Витон" на една метална пейка са седнали един до друг Уинстън Чърчил и Франклин Делано Рузвелт и тихо обсъждат днешния свят, в който Борис Джонсън и Джо Байдън се борят с пандемията, с китайския икономически възход или със загадъчния Путин, винаги иронично усмихнат...
Оттук нататък оставям снимките да говорят. Все пак наближава Коледа и нека очите и сърцата ни се зарадват. Паркове и езера, великолепие и блясък, надежди и разочарования.
Кой каквото иска или успее да намери между "Капиталът" на Маркс и "Големите надежди" на Дикенс.
