ВЕЛИКДЕНСКО-ПРЕДПЪРВОМАЙСКИ ЛОНДОН
ЕНЧО ГОСПОДИНОВ
Ако перифразираме заглавието на една прочута песен на Били Джоел, отразяваща духа на Ню Йорк, тази визуална соната може да се нарече “London State Of Mind”. Вместо “New York Times” and “Daily News” в текста просто слагаме “London Times” и “Daily Mail”. И т.н.
Но духът на двата града е всъщност много различен. Докато Ню Йорк и особено Манхатън бумтят денонощно като парна машина от времето на англичанина Джеймс Уат, Лондон като че ли е създаден да внушава повече уют, спокойствие и наслада от живота. Дори по време на неотминала пандемия и бушуваща война в Украйна, градът на Темза все още се бори да запази стария си облик на имперска метрополия с много пари, амбициозни политици и пролетарии със смесени от живота чувства. Които се чудят да се обединяват или не, да прескочат до кварталния пъб, до кварталния парк или до супермаркета за агнешко. Било за Великден, било за Първи май, прославящ пролетариата и неговия труд по време на нова световна криза.
Апропо, малцина в тези дни вероятно си спомнят, че вождовете на световния пролетариат Карл Маркс и Фридрих Енгелс са избрали още навремето именно имперска Англия за своя лаборатория. И не случайно. Дори и днес Капиталът се усеща наоколо, докато “Комунистическият манифест” присъства повече в университетските зали на Оксфърд и Кембридж. Макар пролетариите да откриват, че цените в “Теско” и “Селфриджис” дискретно се променят .
Маркс и Енгелс са се оттеглили отдавна от активна дейност, избрали именно Лондон за своя вечна резиденция. Първият почива в гробищния парк Хайгейт, а прахът на Енгелс е пръснат над малко живописно градче недалеч от плажовете на Брайтън.
Гледам минувачите. Някои са бодри и тичат като луди из Хайд парк, други се любуват на цветята в Бишоп парк, Матейко тренира голф с баща си в трети парк, а край преобразената стара въглищна централа “Батърсий Пауър стейшън” на брега на Темза потомците на Марксовия пролетариат се радват на пролетното слънце, докато децата им тичат напред-назад или играят петанка. Татковците им пият бира и размишляват за принадената стойност на труда, а майките - за (не)равните по места права на жените.
Старата въглищна централа, която някога е давала огромна част от осветлението на Лондон, сега е преобразена до неузнаваемост. Наоколо има десетки ресторанти, магазини, нов жилищен район с луксозни бизнес сгради и апартаменти, с висящи зелени градини и детски площадки. За изненада на Маркс и Енгелс повечето е построено с Капитал от района на арабските шейхства и Малайзия, а не от стари английски семейства от времето на кралица Виктория. Капиталът днес обича да се движи насам-натам, докато Манифестът си стои кротко из библиотеките, или се използва още като част от държавната просвета в Китай, Виетнам и Куба. Професорите още спорят кой е по- важен - Капиталът или Манифестът. И в бившето ГДР също спорят на тази тема.
Междувременно за разлика от нашите “Марици”, които още произвеждат вече безценна енергия, дим и принадена стойност за собствениците си, “Батърсий Пауър стейшън” произвежда повече кротка радост за пролетариата. А като си помисли човек, че само преди няколко десетилетия точно между грозните тухлени стени на “юзината” Пинк Флойд са заснели видеоклипа на шедьовъра си “Another Brick in the Wall”, в който децата на пролетариата попадат в месомелачката на образователната система, предимно капиталистическата…
Чак после някои от тях, децата, ще играят кючек пред “Александър Невски” по време на всенародните тържества у нас за абитуриентските балове.
By the way, наближава 24 Май. Затова започнах изречението на английски, от възхита към нашата образователна система.
Иначе Великденско-Първомайската разходка из Лондон все още носи удоволствие, особено в района Мейфеър, където на една метална пейка са седнали Чърчил и Рузвелт и кротко си приказват за бъдещето на света след Втората война, чудейки се как ще завърши Третата. Дърветата цъфтят в розово по улиците на Нотинг Хил, Сър Айзък Нютън ни гледа от синята си паметна плоча на къщата, в която е живял, и ни напомня как ябълката е паднала върху главата му и така той открил закона за земното притегляне. Което е също и напомняне да бъдем мъдри и не много алчни, да се радваме на живота, защото земното притегляне един ден слага край на земните удоволствия.
“Такива ми ти работи”, както казваше някога световният присмехулник Кърт Вонегът, презрял капитала и често облечен в торбест панталон от рипсено кадифе и бархетна риза от Бангладеш за 2 долара. Това никак не съвпада с философията на пра-чичо му по бащина линия, който като позабогатял от бирената си фабрика в Индианаполис, прескачал всяка година до “Савил роуд” в Лондон, където му шиели скъпи костюми от син габардин на едри райета, както подобава на един истински американски капиталст с английски вкус и от немски произход.
До символа на тази дискретна английска елегантност понякога застават за снимка и туристите, които харесват иронията на Вонегът. Направих го и аз.
