"Мейфлауър":
400 ГОДИНИ, КОИТО ПРОМЕНИХА СВЕТА
Вероятно само подвигът на Капитан Колумб и последиците от откритията му могат да се сравнят по драматизъм и историческа значимост с плаването на митичния платноход от Англия до Кейп Код в Масачузетс преди четири столетия. Оттогава насам светът мина от втора на пета скорост, но без да знае накъде отива.
Енчо ГОСПОДИНОВ
Улисани в драматизма на пандемията, която души света с неразгадания си вирус, ние може би щяхме да пропуснем една наистина историческа годишнина: че изминаха точно 400 години, откакто 180-тонният платноход с четири палуби, 30 души екипаж и 102 пасажери напуска английското пристанище Плимът и след 10-седмично люшкане по вълните на Атлантика акостира край Кейп Код в бъдещия щат Масачузетс. Така 128 години след откриването на Новия свят от генуезеца Капитан Колумб, капитанът на "Мейфлауър" Кристъфър Джоунс докарал изпълнените с фанатична решимост английски пуритани в негостоприемните владения на Винету. Било е на 21 ноември (по нов стил) 1620 г. Колонията, която заселниците (наречени по-късно пилигрими) основават, също се нарича Плимът. Вероятно за да е по-слаба носталгията по родината и да не пеят и те "Я, кажи ми, облаче ле бяло."
По-нататък историята, преплетена с легендата, е известна: английските пуритани, недоволни от тогавашната си църква и религиозните й догми, "омърсена" с католически канони, потърсили свобода за чистите си божии помисли и временно намерили убежище в Холандия, днешна Нидерландия. След 10-12 години там, пуританите решили, че Новият свят е по-добро опитно поле както за идеите, така и за земеделските им умения и за вероятността да оцелеят в непознатата земя.
Това обаче не било толкова лесно. Половината от заселниците измрели още през първите 6 месеца от лютата зима, която ги изненадала със свирепостта си - точно както нашенски кметове се шокират от снега през януари, докато са го очаквали през август. Климатът, вълците, мечките и липсата на пълни хамбари като в добрата стара Англия довела до болести и глад, особено сред жените и децата, които и без това едва оцелели от мизерията на дългото пътуване в тесните и мрачни трюмове на "Мейфлауър", докато вълните на Атлантика ги подхвърляли нагоре-надолу по пътя към Обетованата земя.
Междувременно пилигримите дори още не знаели, че вече има няколко колонии със заселници от Стария в Новия свят, които също се борели за оцеляване в новата си историческа квартира в район, наречен по-късно Нова Англия. Комуникациите са били в ембрионално състояние. До интернет ерата оставали още 370 години. Дълбока информационна нощ и дълги студени месеци очаквали новодошлите. Гладът застрашавал самото им съществуване. Оцелелите през първата зима дължат това на благородните индианци, които, според легендата, ги нахранили с каквото имат, а в последния четвъртък на ноември ги угостили с печени диви пуйки (наричани у нас мисирки). Оттогава насам "бледоликите" до ден днешен почитат този жест на "червенокожите" от племето Уампаноаг към прадедите им, наричайки го Денят на благодарността. Празнуват го, както казахме, всеки последен (благодатен) четвъртък на ноември. Пуйката/мисирката е задължителна част от менюто и като кулинарен продукт няма нищо общо с по-изящната част от нашата журналистика, според джендър - класификацията на премиера. (Макар да съм чувал, че има и доста мисироци/пуяци в професията.)
С течение на времето индианците научили пилигримите да ловуват, да практикуват местното агро-изкуство и да го доразвият. Така заселниците в Новия свят и голяма част от религиозните им блянове оцелели до ден днешен. Горе-долу така звучи легендата в най-краткия й вариант.
Мнозина видни историци сравняват значението на "Мейфлауър" и делото на неговите пасажери с това на мъдростта и куража на Моисей да изведе едни други безстрашни мечтатели от Синайската пустиня и да ги насочи към бъдещия Йерусалим. Смята се, че тези два "екзодуса" налагат своя отпечатък върху бъдещата политическа архитектура на света. Но и тук да не задълбаваме. Имаме бол историци, както би казал Алеко, и онези от тях, които не са заети със смесената българо-(сверно)македонска Комисия, вероятно ще добавят още щрихи по този деликатен въпрос от миналото.
Придържайки се към добрия тон, все пак трябва да признаем, че ако испанците (и португалците) са успели да променят в значителна степен живота и бъдещето на Латинска Америка, то английските търсачи на религиозна свобода и впоследствие на икономически просперитет, гарниран със създаването на по-справедлив обществен кодекс, са променили в значителна степен живота и историята на целия свят от 1620 г насам. Не винаги и не непременно в по-добра посока, но безспорно като явление. Така както бурите в океана са подхвърляли "Мейфлауър" между високите вълни, така през последните 400 години северната част на Америка, по-специално САЩ, са подхвърляли себе си и света нагоре-надолу по вълните на историята. Апропо, думата "Северна" пришита към континента Америка не бива да главозамайва лидерите на също тъй Северна Македония. Но да не задълбаваме.
Вероятно не са много историческите паралели, с който може да се сравни това почти незабележимо плаване в онези години. Европа тогава е била заета със себе си, както и сега. Добрата стара Англия не е била чак толкова стара както днес, но вече имала претенциите на суперсила. Ацтеки, маи, инки и племената около Винету, Седящият бик и Орлово перо още си живеели сравнително кротко, както са ги научили прадедите им, предимно ловувайки бизони и шиейки мокасини от кожите им. Майн Рийд и Джеймс Фенимор Купър още не били родени, за да напишат "Оцеола" и "Последният Мохикан" - книги, които по-късно щели да формират философските уклони и политическите видения на редица европейски лидери от Одрин до Прищина и от Турну Мъгуреле до Горна Диканя.
Ето в такъв геополитически контекст 102-та смелчаци тръгват към непознатото, за да сътворят, с Божията помощ, онова чудо, което днес наричаме Съединени американски щати. Величествена държава на върха на сияйния хълм, ако перифразираме 40-ия й президент Роналд Рейгън, и която тези дни ще избере новия си президент. 45-ият или 46-ият, зависи кой от двамата ще спечели.
Ако обаче изоставим този тон на писане, наложен от най-великия американски майстор на словото - Самюъл Лангхорн Клемънс, известен още като Марк Твен, ще забележим с лекота, че няма подобен феномен в най-новата история на света, когато една държава от ловни полета на бизони и диви пуйки (мисирки) се превръща за по-малко от 200 години в най-развитата, най-мощната в икономическо и военно отношение държава, в страна с необуздан пионерски дух на откривателства във всички области на човешкото познание и технологични постижения, с най-много Нобелови лауреати (380), с най-истинския джаз и доста добър бърбън около Нашвил, Тенеси, където неслучайно се проведе словесният двубой между двамата претенденти за Овалния кабинет на най-Белия от всички бели домове. Така 244 години след 4 юли 1776 г, когато Континенталният конгрес приема Декларацията на Независимостта на новата държава, днешните пра-пра-правнуци на 102-та от "Майфлауър" ще изберат своя нов капитан по пътя към сияйния хълм, от който може би ще се види по-добре посоката, по която ще тръгне Америка и сигурно голяма част от света.
Без значение обича ли човек Америка (САЩ) или не, без оглед на политическите му възгледи, трудно е да се отрече подвигът на една млада държава, която без Аристотел и Сократ в гените си, но с мъдростта на политически гении и държавни строители като Томас Джеферсън и Джордж Уошингтън, с визионери като Александър Хамилтън, Бен Франклин и Ейбрахам Линкълн, с присмехулници като Кърт Вонегът и Арт Бъкуалд, успя да изгради една могъща империя, която от Първата световна война насам диктува до голяма степен хода на световните събития. Пътят й е неравен, пълен с възходи и падения: от кацането на Луната, омотаването на света с Интернет мрежата и изпращането на "Теслата"на Илън Мъск до Марс, до неуспеха да се пребори със социалното неравенство, с дълго-тлеещия огън на расизма и убийството на Джон Кенеди - вероятно най-обещаващият президент в новата й история. Величие и арогантност, откривателски дух и политическа хамелеонщина, военна мощ и морално безсилие, огромна щедрост, допълвана от гаргантюанска алчност и необуздан апетит към материалното, доброта в сърцата на милиони обикновени американци (някои от които познавам лично), гарнирана с дискретна студенина и англосаксонска пресметливост. Всичко това, често обвито в една очарователна усмивка с порцеланово-бели политически зъби, прави от Америка една уникална страна, с която е трудно да се разминеш в световната джунгла, без да с съобразяваш с нея. Искаш, или не искаш. Неизбежно е. Ако не вярвате, питайте нашия премиер или стройния му министър на отбраната.
Лесно е да обикнеш Америка: красива природа, изключително добри хора , които са готови да ти подадат ръка в труден момент и с които може да обсъждаш всичко без притеснение. Това именно се случи с мен. Но е еднакво лесно и да се разочароваш от Америка, казваше един мой съсед от Бронксвил, Ню Йорк, "когато тя не успява да отговори на очакванията". И не се държи според златните стандарти на поведение, които сама е вмъкнала в Декларацията на независимостта. Това е и присъдата на историята: ако си наистина велик, от теб се очакват само велики постъпки. Не падения. Победителите може и да не ги съдят, но и великите ги мерят с различен кантар от "другите". Това е кантарът на техните претенции, че са специални, а може би и богоизбрани.
В първото столетие от историята си младата държава тръгва толкова стремително и успешно нагоре, че един заможен френски аристократ - Алексис дьо Токвил - се качва на парахода през април 1831 като "академичен пилигрим", за да проучи експерименталната, химически чиста демокрация в Америка и как правото на равенство и щастие, така мъдро вмъкнати от Джеферсън в Декларацията на независимостта - може да съжителстват със Свободата. Анализът на Токвил за "връзката между законите и институциите на САЩ и американските нрави и душевност" си остава ненадминат и до днес. А един от колосите на американската историография - Артър Шлезинджър - смята, че четящият днес книгата на Токвил "Америка и американците" постоянно и с изумление открива характерните черти на днешна Америка.
Но Земята се върти, както е забелязал още навремето един упорит италианец, завършил на кладата. Гео-политическата и военно-икономическа въртележка също, вероятно би написал днес Арт Бъкуалд, златното перо на "Уошингтън поуст". Светът е много променен от времето на "Мейфлауър" и на Токвил. Русия на Путин има все още много крехка икономика, но през последните две десетилетия той тихомълком успя да модернизира армията и оръжията си. И след Грузия, Крим и Сирия президентите Обама и Тръмп наблюдават разходките на руската мечка със смесица от гняв, безсилие и водопад от полуефективни санкции. Хитрите очи на руснака често им казват:"Защо се смятате са богоизбрани? Кое ви дава оправо на "изключителност?" В такива моменти американците вероятно разбират - още от времето на битката срещу индианците при Лидъл Биг Хорн, че не винаги е прагматично да се основаваш само на Библията... Размерът (на "железата") също има значение. И Путин също го е разбрал...
Третият голям играч на новата шахматна дъска отдавна не е Европа, известна като "Спящата красавица". Китай говори тихо, но той вече държи в ръцете си голяма тояга. Икономическа и военна. И мълчи загадъчно. А докато Стара Европа и Млада Америка потъват мъчително в океана на пандемията от коварния вирус, Чичо Си, подобно на дребничкия си предшественик и майстор на покера Дън Сяопин, със смирена усмивка води китайския кораб напред все по-уверено в бурните води на световния океан. И той, изглежда, има наум притчата за "Майфлауър". Дали тектоничните пластове, на които се крепи света, няма да се разместят драматично след като оцелелите от пандемията открият един ден, че светът е вече напълно друг? Ако поживеем, може и да видим, перифразирайки руската мъдрост.
През последните две световни войни Русия (+СССР) и Китай минаха през опустошителни катастрофи. Защитена от два океана и от добре пресметнати ходове, Америка получи няколко драскотини, но излезе от тях като безспорен световен лидер, който с лекота въртеше кормилото на няколко континента. Драми като Залива на Свинете в Куба, Корейската война, после тресавищата на Виетнам, Афганистан и Ирак - подложиха на изпитание магнетизма и мощта на Америка. Но мнозина все още вярваха, че "Бог пази децата, пияниците и Америка".
Днес този мит изглежда по-малко устойчив. Един загадъчен вирус направи много колоси да изглеждат безпомощни. Поне засега.
И когато удари часът на преброяването на гласовете, ще видим кой е новият лидер на вече поостарелия свят. Тогава ще открием, че една глава от историята е завършила. Започва нова епоха, може би с нов "Мейфлауър" и нов капитан, който - 400 години след своя предшественик - ще опита да пресътвори световното пространство, с много мъдрост и воля. И ще се опита да върне стария блясък на града от върха на хълма, намирайки нов език за разбирателство с другите капитани в бурния океан.
