ЕКСПЕДИЦИЯТА НЕВЕРЕСТ
„ЗАСЛУЖАВА СИ“
РАЗКАЗЪТ две години по-късно на Макс и Стефан
НАЧАЛОТО
Максим: - Здравейте, аз съм Максим Иванов, това е бащами Стефан. Преди две години ние прекосихме Атлантическия океан с тази гребна лодка.
Стефан: - Всъщност не се налагаше да го навивам. Това беше идея на Макс. Една вечер, съвсем обикновена, я сложи на масата.....
М: - Реших да се пошегувам с баща ми дали няма някой ден да прекоси океана с гребна лодка. Но мислех, че това е нещо много трудно, невъзможно. Проверихме в интернет и се оказа, че е възможно и тогава си казахме защо ние да не го направим?
ИДЕЯТА
С: - Идеята беше да прекосим океана, но нямаше откъде да намерим такава лодка и решихме да си я построим в гаража. По този начин беше сигурно, че ще я познаваме детайлно и ако се случи нещо с нея по време на плаването ще можем да я ремонтираме. Неизбежно в океана се случват неочаквани неща, неизбежно повечето неща се повреждат и добре, че така решихме.
Започнахме с един план, който успяхме да сглобим с един английски дизайнер на океански гребни лодки - Фил Морисън, който беше проектирал много такива лодки, но за строеж в корабостроителници. А ние нямахме вкъщи такива условия, нямахме уреди. И трябваше да направим план, осъществим за построяване вкъщи.
М: - Започнахме строителния процес, който отне година и половина.
През това време започнахме и тренировки с Виктория Димитрова, наш национален герой , световна шампионка по гребане.Тя ни подготвяше и когато наближи датата, започнахме много активни тренировки – 2 часа гребане, почивка и пак 2 часа гребане. За да ни подготви физически, трябваше да достигнем натоварването, което е близо до това на лодката - 2 часа гребане, след това 2 часа почивка и отново гребане.Така сме на смени постоянно.
С: - В началото искахме да тръгнем от Канада – от Нюфаундленд към Великобритания, защото това е най-късия път през Атлантика. За съжаление Канада беше напълно затворена за чужденци заради ковид пандемията и трябваше да променим маршрута.
След това мислехме за първия маршрут на Христофор Колумб от Испания, но тя също беше затворена. Установихме, че Португалия е отворена за кратко за чужденци и решихме да тръгнем от там, от Порти Мао към Бразилия. Макс е роден в Бразилия, цялото семейство живяхме там, но когато той беше на 3 години се върнахме. Той нищо не помни оттам….
В ОКЕАНА
М: - Отплавахме. Редувахме се – два часа гребане, два часа почивка …..Беше много трудно да свикнем с тази система, да спим по половин часа, да гребем, да се будим на всеки два часа. Първите две седмици беше много трудно. Всичко правехме на два часа ….Дори да те боли нещо трябва да гребеш. Но, ако човек реши да даде всичко от себе си и вярва, че може да успее, това става.
И така се случи, след две три седмици свикнахме и продължихме .
С: - Трудно е, защото освен всичко трябваше да придвижваме и тази лодка напред, която тежи над 1100кг. и когато вятърът я тласка, става още по тежка и усилията са кански. Трябваше да имаме и храна – замразена и изсушена храна. Майката му, съпругата ми Жени ни приготви 200 кг. сушени плодове, ядки, кашкавал, сухи барчета. Трябваше да приемаме по 5-6000 калории, но ние имахме дефицит дневно по 1000, 2000 калории и отслабнахме много…Аз отслабнах с 10кг, а Макс – 14кг.
М: - Станахме „клечки“ към края. Водата от океана филтрирахме с десалинатор. Имахме два – един електрически и един ръчен.
Но соларните панели се развалиха и трябваше в един период ръчно да филтрираме водата. Така в часовете за почивка трябваше да обезсоляваме вода.
С: - Всичко беше ново за нас. Не бяхме свикнали да гребем срещу големите вълни. В началото бяха по 2-3 метра, след това станаха по 5-6 метра.
М: - А има една конвергентна зона в океана, където има течения и променливи ветрове.
Не звучи толкова зле, но за нашата лодка е проблем. Този етап продължи 1 месец. В един момент само за 30 сек. докато се сменим с баща ми течението ни беше избутало и бяхме загубили всичко, което бях направил за 2 часа гребане.
И си даваш сметка, че трябва да правиш всичко без да се оплакваш. Спиш, ядеш, гребеш и това е!
ЛОДКАТА
С: - Ето на борда на лодката има само една гребна позиция, няма двигател, придвижва се посредством тези две гребла и тази подвижна седалка. В тези помещения има храна, провизии, плаващи котви, комуникационна техника.
Тук има една малка каюта, която е за един човек, но в големите урагани и бури трябваше и двамата да се поберем вътре, за да изчакаме да премине. А когато си в урагана или голяма буря, лодката подскача като кибритена кутия, която като че ли великани подритват помежду си.
А и трябваше да сме вързани през кръста, защото някоя голяма вълна може да те хвърли през борда. Имаме всякаква техника за комуникации, отличителни сигнализации, за да ни виждат големите кораби, а и сателитно устройство, което да те локализира, ако нещо се случи.
Лодката по-скоро е като космическа капсула, отколкото гребна лодка. Смятаме, че тя е непотъваема, защото има 14 отделения - водоизолирани помещения. Имаше случай, когато 5 от отделенията бяха пълни с над 100 литра вода, но нямаше опасност да потъне.
МОТИВАЦИЯТА
М: - Доста навътре в предизвикателството оцених, че има два вида мотиватори, за да го правиш – външни и вътрешни. Външните могат да са медали, рекорди, на Гинес например. Аз съм „най-млад гребец прекосил океана“. Да те дават по телевизията също… Но те са несравними с вътрешните мотиватори – моето любопитство за океана, желанието да докажа, че съм достатъчно добър и силен, любовта към океана и океанското гребане.
Те са пъти, пъти, пъти по-силни от външните. В един момент става толкова трудно, че не ти пука за тези неща, остава само любовта и желанието да си там и да правиш това, което правиш.
С: - Един от най-силните мотиватори е каузата, която прегърнахме. Ние поехме една обществено - полезна кауза „Да. За живот!“ – на Министерството на здравеопазването, чиято цел е да стимулира донорството на органи. Над 1000 българи чакат важен за живота им орган и може би сега още един българин ще се замисли и ще вземе такова решение – донорството. Така нашето приключение и семейна идилия се превърна в една обществено-полезна кауза. Който ни гледа да се замисли дали иска да стане донор и да го сподели с близките си, защото от тях зависи….
ФИНАЛЪТ
М: - Дойде време за края на нашата експедиция. След 105 дни се озовахме на едно малко островче в Карибите – Барбадос. Там ни посрещнаха майка ми и сестра ми и усетих едно огромно удовлетворение, но и осъзнах, че те са моя дом! Не точно земята, не къщата, а близките хора. Те са моят дом! Това ме изпълни с толкова много любов и си заслужаваше цялата експедиция, цялата тази мъка.
С: - Заслужава си да! Заслужава си да мечтаем. Колкото по-смели и неосъществими са мечтите ни, толкова повече хора се ангажираха да ни помагат – двамата навигатори, които ни помагаха, докторът на експедицията, брат ми Калин Димитров и много хора, които не познавахме и които ни писаха, даваха ни съвети и ни изпращаха пожелания, което ни зареждаше с ядрено гориво да продължим.
Желаем на всички вас да следвате вашите малки, големи и неосъществими мечти, защото една част от тях или голяма част могат да бъдат осъществени!
