СТРОИТЕЛИТЕ НА ВАВИЛОНСКАТА КУЛА

Мнения

В навечерието на Великден голяма част от европейските миряни получиха Блага вест от Брюксел: нашият политически Ватикан ще отдели над 500 милиарда евро за намаляване на трагичния ефект от коронавируса. Маргинализирани човешки същества и икономически бастиони ще имат достъп до свежи пари, така нужни в момент на тотално сгромолясване на света, какъвто го знаехме допреди месец. Както чуваме, някои от страните-членки на Европейския съюз ще имат право на повечко пари. Други ще минат по-скромно, като православен поп сред бедни енориаши.

Но ако сме реалисти, не трябва да се учудваме много. След дълги часове на препирни, заплахи, контразаплахи и отчаяни вопли на по-сиромашките членове и кандидат-членове на Клуба на богатите, най-сетне беше намерена вълшебната езикова формулировка, която позволява живителните банкноти да потекат към хора и икономики, жадуващи съживяване.

Този болезнен процес ни кара да се замислим - за кой ли път - какво е за нас Европейският съюз, от който англичаните избягаха, италианците се разочароваха, французите се тревожеха, германците се гордееха, българите се облажаваха.... Или поне някои от тях. Докато комшиите от Западните Балкани лелееха една дълга мечта, която като призрак броди из проевропейските им души. Нищо, че както каза очарователната премиерка на братска Сърбия, "сърцата ни са с Русия, но душите и мечтите - с Европа". Колкото до Американската мечта, временно я оставяме на Мартин Лутър Кинг и други оптимисти. Там в момента е по-скоро трагедия като в романа на Теодор Драйзър.

Но как да бъдем балансирани съдници на нашия общ Европейски дом? От години слушаме как премиери и философи го наричат най-богатото място в света, магнитът за пролетарии от всички страни. Други го проклинат заради мудността и бюрокрацията на брюкселските лидери. Едни му предричат неизбежно реформиране след като пандемията отмине, други предчувствам сгромолясването му. Шегобийците виждат голяма прилика между Съветския съюз и Европейския съюз: добри идеи от времето на Томас Мор и Томазо Кампанела, но лошо изпълнение. Дядо Маркс и заможният му съратник Фридрих Енгелс, живеейки комфортно в Меката на капитализма Лондон, не са и предполагали, че двата велики съюза - Съветският и Европейският - ще се управляват от визионери като Брежнев, Черненко и игривия Жан-Клод.... За Баронеса Аштън и през ум не им е минавало.

Но да не задълбаваме. Защото както преди повече от 1200 години Карл Велики, известен още като Шарлеман, е успял да обедини по-голямата част от Европа в Империя на франките, така над 11 века по-късно бащите-основатели на ЕС успяха да сътворят нещо наистина обещаващо, примамливо и почти реалистично. Стъпка по стъпка, успех след успех, лидер след лидер - някои от които наистина добри идеалисти - Европейският съюз се превърна в световен остров на благоденствието и безконфликтен пристан за 500 милиона европейци, наследили история пълна с войни и християнски кланета.

Но витаейки около сградата на Европейската комисия в Брюксел бащите-основатели на Съюза Жан Моне и Робер Шуман сигурно са усетили и какво става вътре в него - както в столиците на големите държави, така и в самото сърце на днес боледуващата империя. Тя наистина достигна огромна икономическа мощ; изкова нови закони, някои от които като врати в полето; събра армия от чиновници, някои от които кадърни и смели. Обединена Европа вече има дори и телефон - даже два - както саркастично се закачаше с нея престарелият днес Дядо Хенри (Кисинджър): "Европа? Какво е това? Кой е телефонният й номер?" Е, сега Хенри може да звънне както на Фрау Урсула, така и на Шарл Мишел. Съюзът наистина успя да се разшири, макар и с много вътрешни болки и противоречия, да издърпа напред някои периферни държави със скромни традиции в демокрацията и артистични навици при усвояването на милиони евро. В някои случаи усвояването се римува с присвояване. Но да не задълбаваме.

Изглежда, обаче, че повечето империи имат иманентното (любимата дума на моя професор Исак Паси) качество да се прояждат отвътре. Това вътрешно присъщо, почти неотменимо правило, е създавало през вековете огромни главоболия на имперски столици от Рим до Константинопол, от Истанбул до Кремъл, и от Лондон до Брюксел. Спорове между метрополията и провинциите, между Центъра и епархиите, между имащите и нямащите - в един момент всички започват да говорят за пари, за национални интереси, за история, за първа и втора класа, за две скорости... Започват да говорят и на различни езици, за да разберат, че вземането на решения е муден, мъчителен процес, особено когато дойде ред да се дели тортата.

Трудно се преодоляват подобни центробежни въртопи. Лидерите на ЕС биха могли да прескочат до Аахен, където още витае духът на Карл Велики и да го попитат как е удържал кораба на Империята на франките, когато някоя тогавашна пандемия - вирусна, военна или финансова - го е разклащала силно. Да му сложат венец от свежи брюкселски цветя пред паметника и да го попитат смирено каква му е била рецептата. Може и да им прошепне нещо дискретно, така че Тръмп и Путин да не чуят....

Както в любовта, така и в политиката, едно нещо е крайно опасно: създаването на големи очаквания. Нашият съюз, както и Съветският, успя да създаде бързо големи очаквания. После дойдоха изпитанията: финансовата криза през 2008, Гърция и едрите български сълзи за нея, мигрантите, замечтаните Западни Балкани, учетворени Вишеградски визии и "наказателни тройки от Еврозоната...", водени от един строг, млад и къдрокос бивш холандец. Както се казва на международен жаргон, "Beauty is in diversity". Красотата е в многообразието...

Но Фрау Меркел с хладна политическа плесница напомни, че "мулти-култи" не работи. Разнообразието стана синоним на хаос, липса на елементарна съюзна дисциплина и солидарност, както смятат италианците. А когато дойдоха мигрантите и опънаха мрежите от бодлива тел до скъсване, ние повикахме на помощ концепцията на "европейските ценности", един много удобен смокинов лист, зад който маса политици - и гласовити нашенски идеолози - криеха срамотиите си, ако използваме речника на Дядо Славейков. В същото време много от маргинализираните хора, обикновено наричани народ, чувстваха обичните ни лидери като далечkи сияйни звезди, светещи със силно студена светлина. На свой ред звездите (и някои елитни чиновници от Брюксел) гледаха отвисоко на пролетариите от всички страни, които се обединяваха в недоволството си от боговете. Ето така нашата политичeска галактика започна да се върти в кръг като онова митично куче гонейки опашката си. Междувременно дойде вирусът и помете всички концепции. От екрана генералите ни приканиха към разум, но маските паднаха, каквото и да означава подтекстът в случая.

Сега от всички страни като пролетен дъждец валят теории и предсказания какво ще стане с живота ни след пандемията. Животът ще покаже кое от тях ще стане, и кое ще отиде при Томас Мор и Томазо Кампанела. Когато през Коледните дни на днес далечната 2004 г силно земетресение и последвалото цунами удари 12 страни в Азия и Африка, помете живота на четвърт милион души и върна икономиките на пострадалите страни с години назад, мои колеги и приятели в ООН и академичните среди в Ню Йорк казваха, че историята на света ще се дели на "преди и след цунамито". Че ще извлечем много поуки, ще си променим коренно живота и ще поумнеем. Няколко години по-късно обаче дойде трагедията във Фукушима, пак след едно цунами, и дори свръх-организираните японци откриха, че още много има да учат.... Ние също. Така че, нека да изчакаме да свърши потопът от вируси, за да видим как сме си научили урока. Няма да ходим чак до оня немски философ, който казваше, че единствената поука от историята е, че никой не се учи от нея. Да не задълбаваме....

Все пак, нашият мил Съюз, има още шансове да подобри "пърформанса си", както казват колегите от телевизиите. Може би концептуалистите от Европейската комисия, Берлин, Париж и т.н. ще съумеят да намерят деликатния баланс между националните интереси на 27-те и координиращата роля на "брюкселския Ватикан". Може би по-често да напомнят на маргинализирания пролетариат, че политиката е изкуство на възможното, но в повечето случаи е инструмент в ръцете на богатите и силните, ако допишем една стара аксиома. Че както ООН, Международният Червен кръст, Международният Олимпийски Комитет и десетки други световни организации, и ЕС е роден с "вътрешен дефект", произтичащ от факта, че вечно ще се търсят компромиси по почти всички важни въпроси; че "силовите групировки" - вътре в тях - какъвто е Съветът за сигурност на ООН например - ще са истинските господари и собственици на организацията. Дори един храбър воин за световна справедливост като покойния Кофи Анан, заобиколен от смели солдати като Серджо Виейра ди Мелу, Ян Егеланд и Марк Малок-Браун, не можа да се пребори с "великолепната петорка" от Съвета за сигурност, в която доминираха личности кaто Ричард Холбрук, Джон Негропонте, Сергей Лавров и Сър Джеръми Грийнсток, тогавашните посланици на САЩ, Русия и Великобритания в централата на ООН в Ню Йорк. Правото на силата често се шегува със силата на правото.

Този властови елемент съществува във всекидневието на всички международни организации и е глупаво да се преструваме, че не го виждаме. Така е и в Европейския съюз. В повечето случаи Брюксел козирува на Берлин, Париж и доскоро Лондон, и от време на време на Рим и Мадрид, колкото да има разнообразие. На "Ватикана" понякога му се разрешава да координира нещо, или да създава концепции като осмивания стандарт за геометричните характеристики на европейските краставици. Но не е тайна също, че в Ню Йорк, Женева, Виена, и Брюксел, където има над 200 международни организации, наред с талантливи и всеотдайни хора, "столиците" често изпращат на високи постове хора, от които искат да се отърват и да не им се пречкат в политическите амбиции, или да ги възнаградят за лоялността, или.... И т.н. Тони Блеър искаше Катрин Ащън да не му се мотае около "Даунинг стрийт" и я дари на Брюксел като Европейския Кисинджър.... Матео Ренци направи същото с Федерика Могерини - приятна млада жена с усмивката на Мона Лиза, но с изключително скромен опит в дипломацията. Ако искате, мога да ви дам още 20-30 имена от кадровата практика на ООН и някои световни хуманитарни организации. Перифразирайки нашия Макиавели, бивш финансов министър и премиер, ние всички в Европа сме втори братовчеди. Дори и когато понякога ни делят два вагона книги, както казваше Димитри Иванов - човек прочел и превел доста работи в живота си. Но да не задълбаваме.

В този смисъл ще бъде наивно да вярваме, че нашият съюз ще се промени за една нощ, или че ние ще се научим да си носим маските, когато лекарите ни умоляват. Както и че църквата ни ще се откаже от общата лъжица, станала нарицателен символ на нашата народопсихология, в която лъжицата играе важна роля - я да се бърка в кацата с меда, я да се отнема на оня, който не слушка... Пари може лесно да се изпират, но манталитетът - не. Затова когато няма с какво да оправдаем бездействието, националния егоизъм или позакъснялата ни солидарност, ние се изкушаваме да помолим НАТО да обвини руснаците, кубинците и китайците, че не помагали искрено на италианците. И че камионите им за дезинфекция на улиците в Бергамо били с лош дизайн. Така е. За сметка на това в един момент всички запяхме в европейски хор "Белла, чао..." Дните на Съпротивата срещу новата чума ни обединиха както в годините на старата отпреди 1944. Мнозина хванаха гората и пак станаха партизани.

Като млад репортер от стария "ПОГЛЕД" главният ми редактор Любен Генов ме прати в една 10-дневна командировка в Швейцария. Това беше през 1982. Швейцарските власти си счупиха краката да ми уреждат срещи за интервюта с министри и други светила. Един от тях, виден социолог (още жив), ми отговори така на въпроса какво държи швейцарците здраво в един сплотен национален съюз, при положение че говорят 4 различни езика: "Какво ни държи заедно ли? Швейцарският франк!"

Естествено, и се шегуваше човекът, и не. Франкът все още е общият знаменател на тази алпийска държава, най-бедната в Европа само допреди стотина години, като единственият и експорт е бил на войници за Ватикана. Да пазят папата.... Но най-важното, което са открили швейцарците, за да запазят Конфедерацията си силна, е възможно най-справедливото разпределение на същите тези франкове, натрупани в банковите им трезори и в пещерите под Алпите. Така маргинализираните швейцарци днес са сравнително малко. 27-те членки на нашата общност сигурно биха могли да научат нещо от потомците на Вилхелм Тел, които още говорят 4 различни езика, но основният е този за франка и неговото разпределение...

И така стигнахме до Строителите на Вавилонската кула, известна като Европейски съюз. Знаем от библейската история, каква е била съдбата на тази кула. Никога не са я завършили. Една от причините: строителите говорели на различни езици и не се разбирали. Проектът пропаднал. Сега, след като езикът на Шекспир може да доминира по-слабо в Брюксел, ще намерят ли нашите лидери общ език, с който да довършим строежа на кулата, или ще останем в историята като многообразие от Монтеки и Капулети?