ПОЧИТАМЕ ПАМЕТТА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ - 151 години от обесването му.
На 18 февруари 1873 г. Апостолът е обесен в центъра на София, близо до днешния паметник на Левски, издигнат в негова чест през 1895 г.
Всичко започва на 22 септември 1872 г. когато Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни, тъй като страната още не е готова и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния.
Заловен е на 27 декември 1872 г. от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). При залавянето му Левски притежава редовно тескере за пътуване, но го гълта, за да го скрие от турците - разказват легендите.
Предполага се, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя — Поп Кръстю (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски.
Според други проучвания предателство на Левски не е имало. До последно османците не знаят кого са заловили, той е бил смятан за неоткриваем.
Така Апостолът е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Също така се доказа, че поп Кръстю не е имал точна информация за плановете на Левски - казват някои историци, подкрепящи тази теза.
Левски, който е охраняван само от 20 заптии по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишлениците си.
Той е отведен в София, където е предаден на съда. Апостолът изгражда защитата си на основите на правата на християните, според Хатихумаюна, за да не издаде никого и организацията.
Левски подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Той се разграничава от дейността на Димитър Общи и обира в Арабаконак, за да избегне криминални обвинения.
Очаквало се е Великото везирство да освободи всички, освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите.
В състава на съда са включени и българите - хаджи Мано Стоянов и Пешо Тодоров като представители на българската община в града. Включени са още мюсюлмани и евреи. Смъртната присъда е издадена на 14-ти и е потвърдена на 21 януари 1873 г./по стар стил/. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя.
60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени — Димитър Общи и Васил Левски.
Присъдите са потвърдени от султана по целесъобразност. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.
В последните си мигове Левски се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва: "Каквото съм правил, в полза народу е" и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си пожелал да бъде споменаван като йеродякон Игнатий.
Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола:
"Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето".
"Аз се просълзих и се обърнах към "Св. София", за да не видят турците, че плача, и си тръгнах" - спомня си свещеникът.
