1 НОЕМВРИ - ДЕН НА БУДИТЕЛИТЕ
През 1922 г. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение в правителството на Александър Стамоболийски, по инициативата на група интелектуалци, сред които и Иван Вазов, внася предложение за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители.
"Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот"- казва Омарчевски.
Празникът става официален на 1 ноември 1923г. с Указ на Цар Борис III.
В този ден отдаваме почит на делото на книжовниците, просветителите, борците за национално освобождение, съхранили през вековете духовните ценности на нацията и нейния морал. Сред имената на най-почитаните народни будители са Свети Иван Рилски, Неофит Рилски, Софроний Врачански, Паисий Хилендарски, Васил Левски, Христо Ботев, Хаджи Димитър, Иван Вазов, Любен Каравелов.
СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ
Един от тези бележити личности е даровитият възрожденски книжовник и будител Св.Софроний Врачански (със светско име Стойко Владиславов). Той е роден през 1739 година в старопланинския град Котел. Там, в местното килийно училище, получава основното си образование.
Известен е като автор на първата автобиографична творба в България “Житие и страдание грешнаго Софрония", с което поставя началото на съвременната българска литература. Негова е и първата печатна книга на новобългарски "Кириакодромион сиреч неделник /Софронийе/".
Отец Стойко прави и първия препис на “История славянобългарска” от Паисий Хилендарски, изиграла забележителна роля за националното ни Възраждане в периода на петвековното османско робство.
Стойко остава сам съвсем малък - загубва майка си на 3 години, а баща си - на 11. Местните жители котленци, които забелязали дарбите и интереса му към духовното, го склоняват да се задоми още на 18 години, след което го избират за енорийски свещеник. Той бил добър и внимателен, възпитан, с готовност на всеки във всичко да помогне.
Невероятна е срещата му с Паисий Хилендарски. През 1765 година той почуква на портата на отец Стойко Владиславов, представя му се и му показва "История славянобългарска". Отецът от Котел му благодари за голямото доверие и с изключително старание и интерес започва да преписва книгата му. Тази работа възпламенява у него силно патриотично чувство. Той толкова е впечатлен от съдържанието на Паисиевата история, че целият му живот оттук нататък придобива нов смисъл. Софроний се посвещава на каузата да служи на народа си с цялата си всеотдайност. Учи децата, проповядва в църквата и дори се включва в подготовката на национално-освободителното движение.
Отец Стойко прави два преписа на “История славянобългарска” .
През 1794 година, под името Софроний, е ръкоположен за епископ на Враца, където развива широка обществена дейност. По някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, посещава и манастира „Седемте престола“ в Стара планина, който е във Врачанска епархия. Размириците през 1797 във Враца, с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу го карат да напусне града и да пътува из Северозападна България, за три години се задържа във Видин, а след това отива в Букурещ. Там продължава да служи като висше духовно лице, активно се включва и в дейността за освобождение на България.
Най-добрите си творби Софроний Врачански пише по време на престоя си в Букурещ. Сред тях е сборникът “Кириакодромион, сиреч Неделник”, който съдържа поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината. Той е единственото отпечатано съчинение на Софроний Врачански и поставя началото на новобългарската печатна книга. Сборникът е толкова силен и актуален за времето си, че просветените българи започнали да го именуват “Софроние”.
Софроний Врачански пише и първата автобиографична творба в българската литература - “Житие и страдание грешнаго Софрония”. Тя е важен исторически документ, който рисува живо положението в България в края на XVIII -и век като една изповед на поробения българин. Св. Софроний владее перфектно гръцки език и превежда много свещени книги. Наред с това той е и много добър рисувач, украсява художествено всички книги, които е написал. Рисува природата, автопортрет, а и портрети на някои от нашите възрожденци.
Остава да живее в Букурещ до края на дните си.
Една година преди да си отиде от този свят му е направен маслен портрет. Художникът е неизвестен, но е датирал творбата си в 1812 г. Това е единственият оригинален портрет, който е запазен, и се намира в Националния църковно-исторически музей.
