Залезът на боговете
ХЕНРИ КИСИНДЖЪР:
ПОСЛЕДНИЯТ МАКИАВЕЛИ
Уважаван и критикуван, изучаван и отхвърлян, умен и арогантен, европеец и американец, теоретик и практик, дипломат и милионер - списъкът с епитети за него може да бъде удължен стократно. Отишлият си на 100 години аристократ на интелекта, моркова и тоягата, последовател и строител на суровия реализъм в световната политика още дълго ще бъде изучаван в университетите и дипломатическите цитадели от Ханой до Сантяго и от Берлин до Претория .
ЕНЧ0 ГОСПОДИНОВ
Хайнц Алфред Кисинджър, баварски евреин от Фюрт, емигрирал в САЩ през 1938 г. Служи в американската армия през Втората световна война и стига до чин сержант. След войната завършва Харвардския университет и оттам кариерата му се разтроява: академия и наука; дипломация и правителствена дейност; правене на пари като консултант.
Междувременно написва много значителни книги, студии и статии по политика, история и дипломация. Получава (като Барак Обама) малко преждевременно Нобелова награда за мир (1973) за усилията му да спре войната във Виетнам две години преди тя свърши (1975). А когато умира, оставя на наследниците си - съпруга Нанси, син Дейвид и дъщеря Елизабът - около 50 милиона долара, припечелени от консултантска дейност и авторски права.
Това е накратко за за удивителната съдба на Хенри Кисинджър. Останалото е история, както се казва. Повечето хора, поне от моето поколение, я знаят. За младите не е ясно даже дали знаят, че са родени и живеят в свят, моделиран и наложен в значителна степен от идеите и политическата практика на д-р Кисинджър и неговите последователи.
/снимка: Кисинджър изненадан от неочакван въпрос по време на интервю/
- “Америка трябва да избягва да третира Русия като я поучава как да спазва правилата на поведение, изработени във Вашингтон.” ( в. Washington post, 2014)
- “Държавниците ни трябва да проумеят, че нашите интереси имат също граници. Ако допуснем разпад на Русия в стил бивша Югославия, конфликтите ще обхванат не само територия от Санкт Петербург до Владивосток. От Европа през Близкия Изток до Азия светът ще пламне. А това не е в интерес на Америка.” (сп. Atlantic monthly, 2016)
След "слизането от сцената" на политически динозаври като Уинстън Чърчил, Андрей Громико, Джордж Кенън и Шарл де Гол - всички до един участници и "мотори" във Втората световна война, а след това и в Студената война - единственият от техния калибър, останал действащ до последния си дъх беше неуморимият Хенри. Дори на 100 той взе самолета за Пекин и се опита да съживи старото приятелство между Китай и САЩ, което той успя да формира през 70-те години на миналия век. Но Дън Сяопин отдавна го нямаше там, а Си Дзинпин посрещна побелелия Хенри и после учтиво и го изпрати с празни ръце.
А когато "Старата лисица" Кисинджър с най-големия дипломатически опит в света се опита преди по-малко от година да съживи надеждите за мир в Украйна с няколко нестандартни идеи, той получи нещо като дискретен, но директен ритник от Киев и от няколко стари политически пушки във Вашингтон. Вероятно в този момент старият мъдрец е усетил, че времето му е минало, а влиянието му е отлетяло. Няколко месеца по-късно той се яви на поправителен изпит с нова статия за Украйна , където идеите му бяха внимателно калибрирани според официалните дотрини на Киев и на Вашингтон. Но беше прекалено късно. Дори Москва, където Мъдрецът все още се радваше на някакво уважение, не им обърна сериозно внимание.
Както е практиката в такива случаи, в лондонското списание "Икономист" (и в много други печатни издания по света) текстът на некролога за смъртта на Кисинджър вероятно е бил отдавна написан. Оставало е само да се добави датата и мястото на тъжното събитие. Но ако човек си направи труда да прегледа поне десетина подобни текста, посветени на живота и делото на Кисинджър, ще усети, че трудно може да се обхване необхватното за този необикновен човек. От "Осанна" до "Разпни го!", от "Последният мохикан на Голямата Игра" до "Великият манипулатор", от "Американският Талейран" до "Военнопрестъпникът и защитник на Пиночет" - стотици заглавия са посветени на един от най-амбициозните политици на съвремието, едновременно интелектуалец и прагматик, внимателен и задълбчен в плановете си, но твърд и дори брутален в изпълнението им. Който иска доказателства за това, да си спомни ролята му за пламъците в Камбоджа по време на Виетнамската война.
Ако нещо не може да се отрече на този човек, това е неговото трудолюбие и неговата интелектуална мощ. Колкото и основателни да са стрелите на критиците му, много от идеите на д-р Кисинджър бяха родени в главата му, подпечатани от двамата президенти (Ричард Никсън и Джералд Форд) на които той беше Съветник по националната сигурност и Държавен секретар. И след това тези идеи бяха реализирани - с дипломатчески финес или със сила. Подобно на Макиавели, той умело съчетаваше интелект и цинизъм, за да удовлетвори очакванията на страната и лидерите, на които беше предоставил таланта си.
В един труден за Америка период той успя хитро да промени отношенията между САЩ и Китай, въпреки помощта на “Поднебесната” за Виетнам по време на една срамна война. Именно Кисинджър пося семената на едно сътрудничество между двата колоса, което за няколко десетитетия охлади връзките между Пекин и Москва и подготви почвата за идването на власт на Малкия Голям Човек Дън Сяопин. Именно Дън положи основите на днешния модерен и супер развит Китай, който съумява да съвмести по изумителен начин капиталистическата ефективност със социалистическата идеология и ред социални и материални придобивки на стотици милиони китайци.
/снимка: Кисинджър с китайския премиер Чжоу Енлай, който му “сервира” вечеря по китайски протокол, 1973 г./
Пак д-р Кисинджър, яхнал умело постулатите на реал-политиката, успя в изнервената атмосфера на Студената война да започне разговори със Съветския съюз в областта на разоръжаването. И той успя там, където мнозина негови колеги вече се бяха препънали: да убеди твърдия като кремък и упорит Андрей Громико, че въпреки стратегическите им противоречия двете свръхсили могат да се договорят за значителни съкращения на ядрените си арсенали. Громико на свой ред успя да убеди все още жизнения Брежнев и консервативните маршали около него, че с Америка може да се разговаря и си струва. В същото време Кисинджър успя да смекчи частично антисъветската риторика в американските управляващи кръгове. Ден след ден, той променяше и главните играчи в Държавния департамент, отглеждайки ново поколение от дипломати, които да реализират идеите му. Пол Нитце беше един от тях и той изигра ключовата роля при изготвянето на едно от съглашенията с Москва в областта на разоръжаването. Този дипломатически триумф по-късно беше превърнат в пиеса, поставена на Бродуей. Наричаше се “Разходка в гората” и разказваше за успешния завършек на една трудна фаза от преговорите между двама дипломати - Нитце и Воронцов - в гората около Женева.
Роден и израсъл в Европа, Хенри Кисинджър като никой друг от американските Държавни секретари познаваше духа на Европа, историята и травмите й, силата на идеите и слабостта на пост-империите й. Проницателен и задълбочен аналитик, той знаеше как да налага с такт или със сила американските интереси в европейската и световната политическа нива. Ловък и изобретателен, Кисинджър знаеше как да накара значителна част от партньорите си да повярват, че което е добро за Америка е добро и за тях.
Един от онези, които не му вярваха докрай беше Андрей Громико, наричан още “Мистър Нет”, заради твърдото “НЕ”, с което посрещаше западната дипломатическа риторика. И Громико играеше същата игра: той знаеше отлично, че методите на реал-политиката се крепят на два реални стълба: мощни оръжия и силна икономика. Но за разлика от Китай, Русия не можа да намери за икономиката си своя Дън Сяопин. Това я мъчи и до днес.
Естествено, не всички се влюбиха в звездата на Кисинджър. Ролята му в аферата Уотъргейт, довела до падането на Ричард Никсън, му донесе много критики в медиите, в демократическите кръгове и дори сред Републиканската партия. Войната във Виетнам не се развиваше както се твърдеше в лъжливите доклади на военния министър Макнамара и на генерал Уестморлънд от фронта. Стигна се до унизителното евакуиране на висши американски военни и дипломати, както и на южновиетнамските им протежета, с хеликоптери от покрива на посолството им в Сайгон на 30 април 1975. Войната свърши с позорен край, въпреки опитите на Кисинджър да я опакова в гланца на мирно дипломатическо споразумение. Мюзикълът “Мис Сайгон” още не се играеше на Бродуей, разказвайки за драмата на виетнамските момичета и техните любовни травми с американските солдати. Никой още не знаеше, че телевизионните репортажи от покрива на американското посолство в Сайгон са нещо като предзнаменование за онова, което щеше да се случи в Афганистан близо половин век по-късно.
Интелектът и дипломатическото магьосничество на Кисинджър не можаха да предотвратят тази морална и военна катастрофа. Той загуби и битката с американските майстори-репортери и коментатори. Всемогъщият Уолтър Кронкайт вкара чрез телевизията тази война във всеки дом и американците я намразиха. И Дейвид Халбърстам от “Ню Йорк Таймс” направи същото. Както и Дан Радър, Питър Дженингс и Том Брокау от другите ТВ-гиганти. И накрая в едно злополучно интервю пред италианката Ориана Фалачи Хенри беше унижен и съсипан. И призна, че това е най-голямата грешка в дипломатическата му кариера.
У нас сред българските колеги единственият, който направи хубаво интервю с Кисинджър беше май Васко Василев, преди много години кореспондент на БНТ в Париж.
Междувременно онези, които не харесваха Кисинджър, го критикуваха бясно както за поддръжката му да се бомбардира Камбоджа, така и за помощта му за режима на Генерал Пиночет в Чили, за безрезервната подкрепа на Израел в ущърб на арабите и за политиката на апартейд в ЮАР. Звездата на Хенри постепенно започна да залязва. Той го разбра и когато настъпи моментът, се оттегли разумно към академичните и консултантски занимания. Те му донесоха допълнително още малко слава, но повечко пари. Той написа добри и интересни книги, някои от които издадени и у нас на български.
Двама от най-брилянтните му ученици и лични помощници продължиха делото му. Имах късмет да ги познавам и да ги наблюдавам дълги години в Съвета за сигурност на ООН. Първият беше Ричард Холбрук, брилянтен дипломат, богат на интересни идеи и прилично арогантен във всекидневната дипломация. Беше американски посланик в ООН през последните години на президента Клинтън. Наследи го Джон Негропонте, когато в Белия дом влезе Джордж Буш младши. Негропонте говореше 6 езика, един от които виетнамски. За Холбрук не си спомням, но и той нямаше проблем с поне два от основните… Негропонте беше по-класически стил дипломат, вежлив и приятен, но твърд и студен, когато се налагаше. И двамата бяха живели в една стая като младши дипломати в Сайгон и “лични очи и уши” на Държавния секретар Хенри Кисинджър. Хенри искаше да знае и онова, което министърът на отбраната Джон Макнамара му спестяваше. Както и техният учител и покровител Кисинджър, Ричард Холбрук и Джон Негропонте бяха солидни войници на американската външна политика и ефективни нейни строители.
Затихващите функции на Кисинджър като световна личност не настъпиха бързо. Дълго време той поддържаше дискретна връзка с влиятелни фигури в Москва, особено когато беше още жив Евгений Примаков, руски евреин, бивш кореспондент на “Правда” в Бейрут за Близкия Изток, бивш шеф на разузнаването (като Буш-Старши), бивш външен министър и бивш премиер на Русия. Спойката между този малък, елитен кръг от супер-дипломати и държавници от Америка и Русия беше Строуб Талбът, интелектуалец и фин познавач на Русия и руските духовни и политически висши ешелони .
Бивш кореспондент на списание “Тайм” в Москва по времето на Брежнев и малко след него, състудент на Бил Клинтън, Талбът стана Заместник-държавен секретар на Маделин Олбрайт, чешка еврейка и амбициозна жена. Именно Строуб Талбът, заедно с Евгений Примаков, се срещаха дискретно ту в Москва, ту във Вашингтон, на които често е присъствал и Кисинджър. Чувал съм, че и Сергей Лавров, по това време посланик на Русия в ООН в Ню Йорк, е бил понякога на тези срещи. Често те са били в кухнята на дома на Талбът във Вашингтон. От срещите на тези знаещи мъже са се раждали съвети ту към Путин, ту към Клинтън, Обама или Буш в моменти на двустранни или глобални колизии. Талбът ги окачествява като много полезни, а достъпът на Кисинджър до Путин не е бил особено труден. Това личи и от съболезнователната телеграма на руския президент до Нанси Кисинджър, вдовицата на Хенри, в които се отдава дължимото на мъдростта и опита на покойния дипломат и неговата важна роля в кризисни моменти от двустранните отношения.
Какво остава след Кисинджър? Понятия като “пинг-понг” дипломация, помогнала за отварянето на нова страница в американо-китайските отношения в средата на 70-те години на миналия век. Или на “дипломатическите совалки”, предприемани от самия Кисинджър, обикалящ неспирно столица след столица в арабския свят и на Израел, в опит да потуши поредния огън и да гарантира американските интереси в района за неограничено време.
Остават книгите и учениците му. И от едните, и от другите има какво да се научи за успехите и паденията на дипломацията във вида, в който я практикуваше Кисинджър.
Но в края на живота си той сигурно е видял колко бързо се руши света, който той се опитваше да построи. От двуполюсен по време на неговия дипломатически апогей, до еднополюсен за трийсетина години след падането на Берлинската стена; до многополюсен днес. С Америка, Китай и Русия на върха като военни и икономически колоси, с отново горящ Близък Изток, разкъсана и отслабена Европа, глобален хаос без правила на играта. Свят, в който САЩ се опитват да удържат юздите на стремглаво пропадащия стар световен ред и едно неясно “утре” за една изтерзана планета. Свят с отслабена и с неясна роля ООН; с Международно право, особено в хуманитарната му част, напълно парализирано и осмивано от сомалийските пирати или “лидери” като Натаняху и този на Хамас… И раждащ се пред очите на всички нов световен ред, за който много от учениците на Кисинджър се питат дали ще могат пак да овладеят? Защото Путин и Си Дзинпин имат, изглежда, други планове. И не само те…
Вероятно като в древногръцка трагедия, наблюдавайки всичко това, последните дни на Хенри са били пълни с тъга.
/снимка: Кисинджър със съпругата си Нанси и кучето Тайлър/
