Менорка:
ПОРТРЕТ НА ПАРЧЕНЦЕ РАЙ
Балеарското островче като пример за "Елените", а и не само...
ЕНЧО ГОСПОДИНОВ
Менорка е малко испанско островче в Средиземно море, 48 на 16 км, част от Балеарските острови (Майорка, Ибиза и Форментера) и е горе-долу два пъти по-малко (701 кв.км) от територията на София. Столицата й се казва Маон (на местния диалект Маноркин са произнася МаО), а вторият, но "най-голям" и изключително красив град е Сиудадела. Столицата се обитава от около 30,000 маонци, а Сиудадела - от 32,000 жители.
Когато прелиташ отгоре, островчето изглежда като зелен бъбрек, заобиколен от кристално чиста вода и нарязан като с мини-паралели и меридиани във всички посоки. Това са всъщност десетки асфалтирани пътчета, с прекрасна бяла маркировка, нощем щедро осветени около села и градчета. Накъдето и да тръгнеш, все е красиво. Ако си излязъл пеша на разходка и затънеш из шубраците, започваш да се чувстваш като Робинзон Крузо, но без Петкан, който да те измъкне... То май няма и нужда от Петкан, защото ако повървиш час-два, все ще излезеш я в някое бяло рибарско селце, я на някой уютен и закътан между скалите плаж.
Не бяхме идвали точно 10 години тук. Предишният път островчето много ни хареса и сега, през последните дни на октомври и първите на ноември то пак ни повика. Отзовахме се на поканата и се озовахме там. Имахме и късмет: в това време на годината още имаше щедро слънце и водата ставаше за плуване.
Ако в Европа има десетина късчета от рая, то едно от тях е без съмнение Менорка. Историята й е оплетена от спомени за картагенците и за Римската империя, Вандалското кралство и Византия, Омаядите от Кордова, Арагонската корона, французите, англичаните и накрая си остава в Испания като част от Каталуния. Според мен изборът не е лош. А сигурно е нямало и друг...
Понеже десетки хиляди българи са кръстосвали Испания надлъж и шир, а други десетки хиляди са избрали и днес да живеят в нея, повечето читатели вероятно трудно могат да бъдат изненадани с нещо. Но изкушението човек да сподели възхитата си от това островче е толкова силно, че пръстите ми сами бягат по клавиатурата, следвайки цветния калейдоскоп от картини, които се запечатват в спомените за дълго време.
Като казах цветни картини, имах предвид буквално всичко: огромните червени или виолетови вълни от бугенвилии, прегърнали къщи и дворове, огради и стени, заливи и катедрали. Имаш чувството, че тук бугенвилиите са местния вариант на нашенския троскот и магарешките тръни. У нас те са сякаш неизтребими през всичките ни исторически периоди и демократични правителства, докато тук бугенвилиите са се разбрали с хората, че ще си живеят заедно и ще се подкрепят взаимно в търсенето на красота.
Морето със сините си светлосенки придава още по-голям блясък на цветната феерия на острова, която е гарнирана със зеленото на храсти и палми, на патагонски борове, забили върховете си в небето като копието на Дон Кихот. Мислех, че патагонският бор е най-разпространен в Аржентина, но и в Менорка му се радват както в Банкя на бананите... Към палитрата може да се добавят всички зеленикави нюанси на маслините, на кактусите, на тревите между червеникавите вулканични скали, остри като кастилски ками, а свирепият северен вятър "трамонтана" понякога може да смени цвета на синьото небе за секунди, като го превърне в оловно-сиво.
Но за мен една от най-впечатяващите гледки е тази на зелените квадратчета ниви, оградени отвсякъде с каменни стени, увенчани с бяла огърлица от някаква циментова боя, която е сякаш сложена с мистрия още от картагенците или римляните. Между камъните няма нищо: нито цимент, нито хоросан, нито спомени от кроманьонците. Но те са така майсторски наредени един до друг въпреки различнирте им размери и форми, че и полска мишка не може да се провре през дувара. Откъде идват камъните ли? Ами от нивите: каквото изкара плугът на тракторчето напролет, стопанинът го реди на каменния зид и отгоре слага бялата огърлица с мистрията. И така 400-500 години този умел и упорит меноркинец, който в същото време - според сезона - е и рибар, и хотелиер, и барман - прокарва край тесните шосенца белоглавите си зидове като паралели и меридиани.
Тези симпатично белосани зидове играят две роли: освобождават червеникавата почва от камънака и посевите растат като луди; и пазят влагата да не се изпари от топлата земя, спирайки проклетия вятър "трамонтана" и горещшия му полъх. Нещо като онези митични зелени пояси в Добруджа от времето на Вълко Червенков, които десетилетия наред предпазват от суховея богатите ниви на Йовковите герои. И в които днес обеднелите цигани на българската демокрация въртят брадвите, за да се топлят през свирепите добруджански зими, докато политиците ходят на Хайки за избиратели като в романа на Ивайло Петров.
На ако Менорка е уникална с нещо и може да се гордее с него днес, това е фактът, че е едно от най-екологично запазените места в Европа днес. Чиста, зелена, приласкаваща "хората", както би казал един наш внушителен политик, островчето си пази лицето от картагенците насам и е в остър контраст с някои райони на съседната Майорка, на печално "натруфения" курорт Марбея и на други морски бисери, включително Слънчев бряг и Позлатените пясъци. Умно урбанизирани, така че да щадят природата и нейните красоти, с уважение към историята си и туристите от цял свят, градчетата и селцата на Менорка предлагат спокойствие, тишина, красота и великолепна кухня, полята с прекрасни вина. Няма нашенска тарапана по пътищата й, въпреки че са тесни; няма задръствания в стрил "Кресненско дефиле", няма тенекиени сблъсъци като в "Троянската война", както е между Бургас и Созопол, нито полицаи и жандарми със сините буркани като в холивудска касапница. Тихо море, тихи плажове и заличета, тихи туристи, тиха или никаква музика в ресторантите, тихи автомобили и спомени за песента "Звукът на Тишината" на Пол Саймън и Арт Гарфънкъл от моята младост.
Вероятно всичко това - поне донякъде - обяснява защо тук големите колкото половината Хималаи хотели не са популярни. Преобладават индивидуалните къщи, с дворчета и басейни, с цветни огради от бугенвилии, палми и кактуси; малки семейни хотелчета или къщи за гости. Няма ги и вездесъщите у нас "молове" и огромни като стадион "Маракана" хипермаркети, където няма как да чуеш цигулките на Вивалди или пианото на Шопен. Тези атрибути на съвремието са оставени за други, млади Демокрации. Островът е обявен за биосферен резерват от ЮНЕСКО, животът е спокоен и тече по-бавно за всичките 94,875 жители на Менорка, една трета от които през "зимата" отиват да си починат за няколко месеца в близката Барселона или Мадрид, където имат апартаменти.
Защитени от закона са и стотината плажа и десетките мини-заливчета с 20-30-метрови пясъчни ивици; няма дандании и ремонти с багери насред сезона, няма стрелби с "Калашници" и корпулентни брадясали типове с 3-килограмови златни синджири на дебелите им като дънер на мексиканска секвоя вратлета. Тук-там ще срещнете заселили се в Рая пенсионирани англичани, които почти ритуално разхождат кучетата си по тихите улички на Сан Луис, поздравяват се усмихнато с непознатите и следят дискретно дали се спазват правилата при разделното събиране на отпадъците. Моето впечатление е, че се спазват 99,99%. Не видях никой да хвърля стъклена бутилка от бяло вино в контейнер за хартия. Най-зашеметяващата гледка от областта на хуманитарната практика е, че има контейнери за инвалиди, които могат да ги доближат с колата си или количката и без да слизат от тях, да изхвърлят боклуците. А аз знам поне една европейска столица, в която кварталните контейнери са като в Бейрут през Ливанската гражданска война в 1982. Овълчилите се сметосъбирателни фирми воюваха с Общината и краят на войната още не се вижда.
Това може би обяснява защо в Менорка и нейните селца са си купили къщи хора като милиардера Сър Ричард Брансън, Сър Елтън Джон, певицата Ани Ленъкс, Майкъл Дъглас и съпругата му Катрин Зита-Джоунс, както и любимият на всички испанци Рафа Надал. А, и красавицата Клаудиа Шифър. Има и други, да не изреждам всички. Иначе велико-британската работническа класа остава запленена от "дискретния чар на Слънчака", както би казал великият майстор на испанското кино Луис Бунюел, роден в Арагон, не много далеч от същата Менорка, на някакви си 880 км от вълшебното островче.
И още нещо: като казах "умерена и премислена урбанизация", имах предвид и обичая на природата да излива тук много дъжд. Понякога вали като в "Сто години самота" на Маркес, друг път като в разказ на Елин Пелин - тихо и кротко. Но наводнения досега не са ставали, защото никой не строи в деретата. Даже в един живописен район на Маон с бели къщички и тесни улички като в Сицилия видях под една къща да минава нещо като отворен тунел. За да поеме водата от близкия поток, ако се наложи. Но тунелът беше широк, отворен, а не бетониран и нямаше следи да е бил наводняван. Напълно възможно е архитектите, кметовете и строителните магнати от "Елените", Созопол и Царево да не са идвали в Менорка с проучвателна мисия.
Разбира се, да пази Господ! Днес майката природа ни наказва жестоко за много от нашите идиотщини и преди година Валенсия беше удавена от Потоп. Не знам дали са чули по нашите още неизсъхнали "Елени", че губернаторът на Валенсия си подаде оставката по този повод. По време на Потопа бил зает - имал служебен обяд с една красива репортерка.
снимка: Червената къща на Адмирал Нелсън
Но да се върнем към историята: много преди англичаните Ричард Брансън, Елтън Джон и стотици "великобритански" пенсионери да се заселят на острова, тук за малко идва и с тъга си отива един друг известен англичанин: Адмирал Нелсън. Адмиралът, който е обожествяван от сънародниците си, играе важна роля със стратегическото си мислене по време на Наполеоновите войни. От 1708 до 1802 г Менорка е под британско владичество и тези години се смятат от мнозина за "златното време" на острова. След Ротердамския залив, този на столицата Маон се смята за най-големия, най-дълбокия и с важно стратегическо значение в Европа. А е и изключително красив. Именно тук, в Маон, Адмирал Нелсън пристига през октомври 1799, за да иска подкрепления от колегата си адмирал Ърскин за обсадата на Малта. Ърскин му отказва подкрепа. Нелсън остава за седмица в Маон, но е толкова запленен от красотата на залива, че къщата, в която отсяда и до днес мнозина наричат "къщата на Нелсън". Боядисана в червеникав цвят, на върха на величествен хълм, от който се вижда целият залив, заобиколена от разкошна градина, къщата и до днес привлича с красотата и легендите около Адмирала хиляди гости на града. Една градска легенда разказва, че в Червената къща адмиралът всъщност не обсъждал само стратегически планове с Колегата Ърскин, а обгръщал с ласки красивата Лейди Емма Хамилтън, с която ги свързвала страстна и скандална 6-годишна афера. Защитниците на Лорд Нелсън доказват, че красивата Емма била в друга къща, на 5 мили от тази на Адмирала. Но оттогава е изтекла много вода в Средиземно море и е отмила спомените за тези красиви усещания.
снимка: Адмирал Нелсън и Емма Хамилтън
Шосето от Маон до Сиудадела (Цитадела) пресича Менорка по диагонал и е много живописно. Ако грациозната Цитадела привлича окото с елегантната си архитектура и омайваща красота, Маон е като мощен кораб, застанал като страж пред входа на Испания. И ако Гибралтар "пази" вратата към Африка и Атлантика, то някога оръдията на Маон от историческата крепост "Форталеза" са били страшилище за много капитани, мечтаещи да потършуват из потайностите на Испания. Подушила тези апетити на англичаните и французите, кралица Исабела Втора още по нейно време започва строежа на крепостта, с надежда да предотврати прекомерната любов на съседите към богатствата на Испания. Това забележително фортификационно чудо си струва да се види. Оръдията му като че ли всеки момент ще запалят фитилите и ще гръмнат към бленуващите богата плячка морски вълци, виещи към ясната луна над Маон.
А ако сте изнурени от дългата разходка из Сиудадела, преди да седнете на някоя открита тераса на чаша бяло вино или бразилска кайпериня и да съзерцавате залеза, влезте за малко в GALERIA DE ARTE PEDRIN (www.artepedrin.com).Съвсем в центъра на градчето е. Почерпете си душата с изключителната скулптурна колекция от изящни творби на Педро Родригес - Педрин, родом от Малага. Някои от скулптурите му напомнят за стила на покойния колумбийски художник Фернандо Ботеро с характерните си щедри телесни извивки...
Казвам за малко, но не вярвайте, няма да стане. Ако скоро не сте припадали от толкова много красота и изящество, това е мястото. И снимките, които може да видите на сайта на галерията, ще ви убедят. Насладете се, заслужили сте си го.
снимки: Е.Господинов
