СЯНКАТА НА ПЕТНИСТИЯ КОН - Енчо ГОСПОДИНОВ

7. БРЮКСЕЛСКИ ДАНТЕЛИ

Откъс от книгата на Енчо ГОСПОДИНОВ "Сянката на петнистия кон", издателство "Захарий Стоянов", с предговор от поета и литературния критик Иван Гранитски


След близо четвърт век скитане по света, след "заседявания" от 6 месеца до близо десетилетие в Букурещ, Москва, Будапеща, Ню Йорк и Женева, реших да се оттегля от всекидневна работа. Исках да имам повече време за семейство и приятели, да прочета двата вагона книги, които бях събрал през тези 25 години на задъхана работа, да се огледам наоколо и да видя света с други очи. Да не бързам заникъде, да се радвам на сутрешното кафе с "Ню Йорк Таймс" или "Икономист" в ръцете, да отпивам от виното на брат ми или от избите, по които Иван Бакалов предстоеше да ме води. Да бродя по широкия свят с ръце в джобовете, да си подсвирквам и да не планирам нищо за утрешния ден. Беше ми дошло до гуша от социалистически петилетки, хуманитарни планове и капиталистически "визии". А и Джон Ленън ни каза 100 пъти, че животът е това, което се случва днес, докато правим планове за утре.

Опаковахме си багажа от Женева, пренесохме го в София и волният живот започна през есента на 2009.

В началото ни беше малко странно: не бяхме много сигурни къде точно бяхме попаднали. За 25 години България беше станала друга страна. И българите вече не бяха същите. Но беше приятно да се въртиш в градината, до косиш тревата, да пръскаш асмите и да гледаш как през август гроздето започва да се налива и да червенее....

Така минаха няколко месеца. Но един ден разбрах, че все пак нещо ми се прави. И точно тогава Кристалина Георгиева, с която се познавахме от Ню Йорк и Вашингтон, реши да напусне Световната банка, където беше Вицепрезидент и да поеме ново предизвикателство. Това беше поста на Европейски Комисар по Международното сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи. Тежка корона, която тя щеше да носи с чест през първия си мандат в Брюксел.

Писах й да я питам мога ли с нещо да помогна в работата й, тъй като вече имах свободно време, но не исках да ходя всеки ден на работа... За моя радост, тя веднага ми отговори. Така през 2010 започна близо 5-годишното ми сътрудничество с нея и с Европейската Комисия в Брюксел. В началото работех от дома в София, а прелитах до Брюксел или до някоя друга европейска столица, където имаше работа за вършене. Отново бях на познатия терен: хуманитарни кризи, бедствия, превенция, доброволци, бежанци, Украйна и Либерия, Конго и Палестина, Малауи и епидемии от ебола, свински или птичи грип, земетресения и наводнения, все прелести от този род. Но това вече съм го описал в предишните глави.

Сега предстоеше да работя с една забележителна жена. Беше едновременно и лесно, и трудно. Лесно, защото тя умее да мотивира хората от екипа си, да ги прави предани на каузата, за която са там, да създава климат на сплотеност и доверие. Трудно, защото тя работи повече от всички. С личния си пример на всеотдайност към делото и прецизност в детайлите те кара да се чувстваш неловко, ако и ти не тичаш в същата посока и със същата скорост. Беше нещо като да плетеш Брюкселски дантели: филигранното изящество идваше след месеци, понякога години на всекидневна, упорита, вдъхновена и търпелива работа. Но тази жена се оказа добра плетачка. Оше след първите й 12 месеца европейците я избраха за Комисар на годината.

Възможно е много хора да не знаят, че тя е идеалният пример за "селф-made стар". Каквото е постигнала в живота си, е благодарение най-вече на самата нея, на собствените й усилия, инициативност, творческа енергия и целеустременост. И макар че редица политици от всякакъв спектър и географски ширини са се опитвали да се качат на нейния влак, или да се похвалят, че са й помогнали в кариерата, моето мнение не съвпада много с тези самохвалства. Кристалина сама си отвоюва житейската и професионална територия, в някои случаи не с помощта, а въпреки "творческите усилия" на един или друг политик. Рядък случай на сплав от воля, лична амбиция, визия за света и реалистична оценка за това, което е възможно да стане... Плюс силен характер, вероятно наследен от пра-пра-дядо й Иван Кършовски. Същият, който е бил от най-близките приятели на Апостола . Участник в двете легии на Раковски, ключова фигура в четата на мустакатия Филип Тотю. След Освобождението - журналист, юрист и парламентарист. И основател на първото българско училище в Добрич след Освобождението през 1878. Та предполагам, че наследството от дядо Иван Кършовски е намерило изблик в характера на една от наследниците му. Както казваше Сър Джордж Рийд, мой приятел от Би Би Си - " Genes Never Lie". Гените никога не лъжат.

Кристалина има много и различни качества, но някои от тях я правят онова, което й помогна да бъде там, където е - на върха. А там духа силен вятър и само еднакво силните и подвижните като вятъра оцеляват.


Преди всичко, тя умее да ангажира с каузите си хората, които са до нея, или срещу нея - като партньори или не. Има рядката дарба на менажер, който може да извади душата на сътрудниците си с памук, без те да усетят. Да вземе най-доброто от тях; да ги накара да преместят планини, но без да се уморят. Когато тя работи по 15-16 часа на ден, на сътрудниците й им се струва, че те са на половин работен ден, дори ако често работят само по 12-13 часа дневно.

Освен това тя знае и как да брани хората си, как да ги окуражава, как да ги възнаграждава с внимание, кариерно израстване или просто с усмивка и чаша вино в края на седмицата. Тя е от тези, които не чака три свободни дни в календарната година, за да прави "тийм билдинг". Тя си гради екипа и го сплотява всекидневно и по естествен път. Понякога дори може би не предполага, че строи нон-стоп отбор, който може да функционира като хуманитарна "Барса", където всеки се стреми да бъде Лео Меси. Не случайно Христо Стоичков беше в орбитата й като хуманитарен посланик на Европейската комисия по света. И обичаше да пътува с Кристалина по прахоляците на Африка, където бедни и болни, отчаяни и изоставени, искаха да го видят, а децата им да поритат малко топка с нашия "специален" Христо.

Отличен комуникатор, тя поддържа широка мрежа от приятели, съмишленици, симпатизанти и поддръжници в цял свят. От президенти и министър-председатели до звезди на изкуството и спорта, Кристалина привлича широк спектър от таланти в различни области. Наблюдавал съм я дълги часове в сградата на ООН в Ню Йорк, в кулоарите на Световната банка във Вашингтон, в разговори със световни лидери в Брюксел, с беззъби възрастни жени от пернишките села след земетресението през май 2012, с пострадалите от наводнението в Безмер, във варненския квартал "Аспарухово" или в калните улици в ниската част на Добрич през пролетта на 2014... С еднаква лекота, интерес, задълбоченост и състрадание тя може да ангажира вниманието на хора от калибъра на Кофи Анан, Си Дзинпин или Сергей Лавров, както и да поеме оплакванията или сълзите на майки и бащи, изгубили децата си, или възрастни хора, останали без стряха и без парче хляб.

Апропо, няма да забравя, как в едно наводнено градче в България, тя извади от джоба си и даде 600 лева на една местна бабичка, която имаше къща, но нямаше зъби в устата си. И докато даваше дискретно парите в ръката на възрастната жена, друга бабичка се приближи, и каза:"Криси, чедо, и аз искам да отида на зъболекар.... И аз нямам..." Кристалина бръкна повторно в чантичката си... Това - между другото.... Щедра беше и по време на служебните почерпки, но не със служебни пари, за разлика от много наши политически велможи. Сега, години след като вече не работя с нея, мога да напиша за тези черти от характера й.

Тя беше и вероятно е най-големият индивидуален донор на Българския Червен кръст: пред очите ми даваше по 20,000 или 30,000 лева наведнъж от личната си сметка, не от "партийните каси"... Не съм чул някой от нашите видни хора от политическия "елит" да си е бръкнал в джоба и да даде поне 3,000 лева от заплатата си.... Освен да мълчат от естествена, елитарна скромност милите ни лидери и ние да не знаем за това колко се родеят с Христо и Евлоги Георгиеви... В Добрич посред бял ден Кристалина даде 5,000 лева на едно студентче, чиято къщица беше наводнена. Момчето си купи нова печка, хладилник и телевизор. Подобни неща правеше почти навсякъде, където ходеше.

Сама, без политически или други протекции, в продължение на години тя си беше пробивала път нагоре: от академичната й работа в днешния Университет за национално и световно стопанство в София, през най-престижните световни университети в областта на екологията, икономиката и управлението на човешки и финансови ресурси. Задълбочен читател, тя е една от личностите, които съм наблюдавал колко бързо поглъщат с очи, мозък и сърце това, което чуват, виждат или прочитат. Другият с такива светкавични възможности за поглъщане на информация беше Бил Клинтън, с когото работех спорадично през 2005. Клинтън вече беше излязъл от президентството си и помагаше на Кофи Анан в координиране усилията на ООН и Международния Червен кръст за помощта на страните, ударени от страшното цунами през коледните дни на 2004.

Кристалина има способността да вижда кристално ясно какво пише между редовете, какво казват хората край нея с полутонове или в полусенки... По едно време - някъде към 2013-2015 се беше оформила една мощна женска четворка от Кристалина, тогава Комисар в Брюксел, Маргарета Валстрйом от ООН, Джъстин Грийнинг, Секретар по Международното развитие в правителството на (днес печалния) Дейвид Камерън, и на една дама от американската Агенция за международно развитие (USAID). Към тази четворка можеше да се добави и букет от няколко талантливи жени, колежки на Кристалина от Световната банка. Тази група от "хуманитарни амазонки" в един период от време диктуваше с идеи, пари и действия хода на съвременното мислене и развитие на доминиращите хуманитарни инициативи. Особено в областта на превенцията, на устойчивото развитие на икономиките по време на катаклизми и сътресения, на освобождаване енергията на милиони жени по света и "каптиране" на техните таланти и творчески способности. Тези жени насочваха вниманието на световните лидери към "слабите страни" на съвремието: растящото социално неравенство, крехко или уязвимо здравеопазване, липсата на модерно образование или достъп до него за милиони деца - всичко, което Кофи Анан и неговият екип мечтаеха да осъществят в амбициозните си програми за Третото хилядолетие.

За годините, през които Кристалина беше хуманитарен комисар в Брюксел, тя успя да събуди интереса на учени, политици, финансисти, банкери, журналисти и много интелектуалци към климатичните промени, към необходимостта от изграждане на "бамбукови" икономики, устойчиви като това жилаво растение на всякакви бури и катаклизми. Тя търсеше млади таланти и стари опитни вълци, които знаят много и могат да го предадат на младите; можеше да извлече важни поуки от всеки разговор, да навлезе за дни в нови, неизследвани теории и територии, да комбинира информация с визия, емоции с решителност, да спаси днес 10,000 деца в Африка или Хаити, а утре да мобилизира нови милиони за хуманитарна дейност. Пак тя успя с невероятно упорство да модернизира - в технически, административен и научен смисъл - целия европейски механизъм за борба с природните бедствия и стихии. Самата тя стихия "по рождение", която не знае умора, успя да мобилизира огромен брой хора, които да тръгнат след нея.

Тя е преди всичко личност. И борец, подобно на пра-пра-дядо си Иван Кършовски.

Мисля, че бидейки самоуспял и самоизградил се талант, тя не можеше да скрие вечния си оптимизъм. Именно това като че ли дразнеше мнозина нейни съотечественици, които или непрекъснато гледаха в заплатата й, или в усмивката й, или в появите и проявите й по световните подиуми. Всички знаем, че никой не е пророк в собственото си село, но понякога човек остава с усещането, че в нашия психологически и емоционален портрет няма много място за радост от чуждите успехи. Че ако на съседа му е добре, то това може да е добре и за нас.... Все нещо ни яде отвътре от успеха на другите...

Както и да е, да не задълбаваме. Исках само да кажа, че тя е един от българите, които не чакат друг да поеме съдбата им, а я вземат в собствените си ръце. Както казва старият немски мъдрец Гьоте, човек може най-добре да опознае себе си чрез действие, а не чрез съзерцание.... Кристалина не е по съзерцанията; тя просто не се страхува да действа. Който не вярва, да пита един друг немец (Мартин Зелмайер), бивш началник на кабинета на Жан Клод Юнкер. Или лондонската баронеса Катрин Аштън, която в един момент се опита да "капитализира" усилията и успехите на Кристалина... Но било каквото било....

Откривателят на Кристалина, Джим Уолфенсън, бивш Президент на Световната банка и голям нюйоркски филантроп, може да не се срамува от избора си. След спорни лидери в банката през годините като Робърт Макнамара и особено Пол Уолфовиц, една българка с много по-скромен произход успя да промени лицето на тази финансова институция и да я насочи към модерни социални и икономически начинания. Нещо, което сигурно ще се опита да направи и в Международния валутен фонд. Особено в областта на климатичните промени, устойчивото развитие, образованието и социалната защита и капитализиране таланта на жените - онези, които още нямат място и роля в живота си. Дори и наполовина да успее, това ще е голям успех. Не вярвам да е забравила, че международни кораби като ООН, Световната Банка, МВФ или Европейският съюз са бавни и уязвими както на външни бури, така и на "вътрешно-вградени" слабости, които често отклоняват кораба от курса му. Или пък го завират между Сцила и Харибда, както ни припомня Омир....

У нас съм чувал какви ли не крайни оценки за ролята на Европейския съюз, за ползата - или пълната липса на такава - от нашето членство в този клуб на "не много бедните"; за това, че ЕС постепенно се превръща в подобие на Съветския съюз, прояден от собствените си язви и късогледи бюрократи. Бъдещето ще покаже какво ще стане с нашия Общ европейски дом, към който така много искахме да се присъединим.... Или по-точно, в който все пак успяхме да се настаним през 2007.

Но докато сърби и (северно)македонци, черногорци и албанци все още (в началото на 2020 г) ни завиждат почти благородно, че сме успели да се качим на бързия влак преди тях, ние самите трябва да се замислим с какво помагаме на този влак да стане още по-бърз, и най-важното, да не дерайлира. Как парите на данъкоплатците от Германия и Холандия, от Франция и Австрия които уж отиваха да подсилят "младите страни-членки на ЕС" чрез кохезионните фондове, отиваха всъщност там, където не трябва. Или се губеха в частни джобове.... И дали това непрекъснато осланяне на еврофондовете не доведе до феномена, който в Червения кръст наричахме " създаване култура на зависимост". Редовното поднасяне на помощи или подаяния наистина често води до тази зависимост на бедния да очаква вечна помощ от богатия... Дано не съм прав. Но любимите "еврофондове" на нашите политици и финансисти не доведоха ли до една разхайтеност, ненаситност и развихрена фантазия как може "все по-творчески" да се използват тези митични милиони. А мълчанието на много от Брюкселските агнета не помогна ли този процес да продължи прекалено дълго? Не помогна ли и чиновническо-бюрократичната плутокрация в "Центъра" за отчуждаването на обикновените хора от "провинцията", за много от които Брюксел си оставаше едно далечно, неясно място, като "мъглявината Андромеда" в политически смисъл. Място за протоколни прегръдки и мъжки целувки (преди вируса) между политици със странни навици и отеснели костюми?

Една от особеностите на Европейския съюз е, че като всяка международна институция ( в това число и ООН, и Международната Федерация на Червения кръст, а и десетки други), са "заченати" и родени с един вътрешен недъг. Той се нарича условно "болест на вечния дисбаланс между Центъра и покрайнините; между Патриаршията и енориите; между желанието на Брюксел да води, и страха на националните столици да не изгубят самоличността си и възможността сами да се водят... Драмата с "Брекзит" и с Ковид-19 го показа недвусмислено.

Сблъсках се с този феномен докато работех в МЧК в Женева: силният тогава Генерален Секретар Джордж Уебър хабеше половината си енергия да неутрализира съпротивата на Американския Червен Кръст, или на Британския Червен Кръст, и т.н., които не искаха някой от Женева да ги "води".... "Бордът на Директорите", воден от една норвежка дама, изхвърли Джордж зад борда на кораба... Беше прекалено независим от "собствениците" на организацюята.

По-късно видях същия феномен и в ООН: Кофи Анан, а и наследниците му, трябваше непрекъснато да търсят оня невидим баланс между желанието на ООН да работи ефикасно като център на световната дипломация - и в същото време да оставя достатъчно пространство за сиянието, егото и амбициите на Вашингтон и Москва, на Пекин и Лондон, на Париж и Токио.... И т.н. Тънката червена линия на този деликатен баланс може лесно да се пресече и тогава губещият обикновено е ООН и Генералният й секретар. Кофи Анан вече не е жив, нито Бутрос Бутрос Гали. Но Бан Ки-мун може - ако иска - да сподели някои горчиви лични впечатления от този феномен.

Подобни тенденции има и в Брюксел: постоянните "дърления" между лидерите от Европейската политическа Патриаршия и енориашите, които държат парите на брюкселския патриарх, са добра илюстрация за това. И тук в повечето случаи губещите са от Центъра. Защото патриарсите от големите европейски столици са истинските стопани на Европейския Съюз. Както е и в ООН.

Разбира се, има по-устойчиви и по-"наведени" лидери. В ООН Кофи Анан беше един от малкото в историята на Световната организация, който не се даваше лесно. И той отнесе много критики за неспособността на ООН да спре бруталните етнически кланета в Руанда и Бурунди (1995) и в бивша Югославия. Но Кофи не се въздържа да каже на "големите лидери", че нерядко тези войни са разпалвани от бившите колониални столици; че войната в Сирия продължи безкрай, заштото САЩ и Русия не можаха да намерят общ език и общ подход как да я спрат. Петролът в Близкия Изток и любовта към него от страна на големите държави се оказа силен фактор за разпалване на страстите.... И резултатът е виден от виетнамското тресавище насам, в което потъна президентът Джон Кенеди и другите след него. После Съветският съюз потъна в Афганистан, а след това дойдоха "умиротворяващите" войни в Ирак и Либия, в Афганистан и Югославия, в Йемен и Украйна. Дълга поредица от актове на "Братство и единство", както проповядваше незабравимият маршал Йосип Броз Тито, облечен в сияйните си мундири.


Преди няколко месеца Любо Генов - мой близък приятел и бивш главен редактор от годините ми в "Поглед"- ми обърна внимание, че в прочутото "Интервю със себе си" Ориана Фалачи не е много ласкава към Кофи Анан. Така е. Както казват мъдрите китайци, монетата винаги има две страни. А май че понякога и истината. Кофи не можа да предотврати клането в Руанда и Бурунди. Не можа да помогне на Палестина да си направи независима държава.... Не можа да реформира ООН, както искаше. И тук Ориана Фалачи, един от моите идоли в журналистиката, е права от фактическа гледна точка. Но идолопоклоничеството никога не е отваряло всички прозорци към хоризонта на истината. Защото моята любима италианка не казва в самоинтервюто си кой попречи на Кофи да реформира ООН и особено Съвета за сигурност? Кой започна войната в Ирак и защо? Кой изкупуваше десетилетия наред "кървавите диаманти" от африканските сатрапи срещу танкове, ракети и други стари желе за, с които сатрапите от Иди Амин до Жан Бедел Бокаса умело намаляваха населението на собствените си държави... Дори понякога и канибализмът им помагаше в тези усилия. Но да не задълбаваме....

Всеки лидер на международна институция е заложник на тези, които го избират; на другите, които го назначават, и на третите, които му плащат. В 90% от случаите тези три групи са едни и същи хора.

Когато една велика сила поиска да се отърве от евентуален втори мандат на египтянина Бутрос Бутрос Гали, тя просто блокира избора му за Генерален секретар на ООН. Нито Бил Клинтън, нито Маделин Олбрайт го харесваха....

Колкото повече Кофи Анан критикуваше "донорите", толкова повече финансите на ООН отслабваха... Нещо като древногръцкия Лаокоон, стегнат със синовете си в менгемето на змиите и отчаяно опитващ да се освободи от жестоката им хватка.

Това може да се види и в Брюксел, ако Президентът на Комисията евентуално се осмели да пресече червената линия, установена от Берлин и Париж и да наруши свещения баланс. Резултатът често е в тихо примирение, бавни действия, сложни бюрократични процедури, прахосничество и много скромен авторитет на международното "бойно поле". Така Европейският съюз тихо и безславно, бавно, но сигурно - изгуби влияние като световна политическа, дипломатическа и военна сила. Ако някога шегата беше, че "Съветският съюз е Горна Волта с ракети", днес някои наричат Европейския Съюз "Богата империя без ракети...".

Така плетенето на красивите брюкселски дантели, с които континентът ни искаше да се покрие, се превърна в сложен, тежък и кривуличещ процес, в който посоката често се губи. А красотата и филигранността на идеята за Европа от Атлантика до Урал остава често да виси на синия небосклон със златните звезди, една от които скоро падна и се удави в Темза.

Днес вероятно почти никой от младитре хора не си спомня за Романо Проди, или за Жак Делор, за Жозе Мануел Барозу и дори за бащата-основател Робер Шуман... Вероятно и симпатично клатушкащият се от ишиаса Жан-Клод Юнкер също скоро ще бъде забравен. А всички те оповестяваха нова ера в изграждането на нова Европа; чертаеха визии и обещаваха нови хоризонти.... После дойдоха нови лидери, но хоризонтите спряха да се движат. Още не знаем как раменете на тази крехка жена, Урсула фон дeр Лайен, ше издържат на тежкия товар, който пое с качването на капитанския мостик. Началото й не е много убедително. Питайте италианците, които мряха като мухи от вируса през пролетта на 2020, ако не вярвате....

Кристалина е свидетел на всичко това - и на много повече. И може би смени кораба навреме, за да поеме кормилото на МВФ и да го насочи в посоката, която тя си е избрала. Но битката й за един нов свят, в който трябва да има повече справедливост, човещина и възможности за обикноивените хора от село Бисер до Уагадугу и Амазония, може да се окаже дълга, тежка и пълна с политически тресавища.

Волята й и наследството на дядо й от четите на мустакатия Филип Тотю и Георги С. Раковски вероятно ще й помогнат. Но други "мустакати" фактори днес сигурно ще се опитат да й пречат.

Ще поживеем, ще видим, както казват руснаците. Let's wait and see, добавят англичаните. И двете страни са строили империи и знаят доста по тези въпроси. Както и Кристалина.


****************************************************

Б.Р. "Сянката на петнистия кон" е пусната за продажба в книжанрниците на "Сиела", "Хеликон", "Гринуич" и други вериги за книгоразпространение, но пътят на книгата до читателите (особено извън София) е бавен, неравен като нова магистрала и непредвидим. Който не може да я намери в книжарниците, може да пише директно до издателството. Оттам обешатват да я изпратят до читателя...